Яков наклони глава и се вторачи в него.
— Защо си го направил?
Сянката на Аспазия запремигва, като че ли руснакът го питаше защо диша въздух.
— Така трябва да прави командирът, когато отстъпва. Да унищожава всичко, за да не остави нищо на врага.
— Командир на какво? — попита Яков.
Сянката на Аспазия не отговори на този въпрос. Руснакът понечи да го подмине, като клатеше глава.
— Чакай! — извика Сянката на Аспазия.
Яков спря.
— Трябва да сключим сделка — каза съществото.
— Защо?
— Искаш ли да спасиш хората на Великденския остров?
— Ще минем и без твоята помощ.
— Възможно е — призна Сянката на Аспазия. — Но можете ли да спасите всички, които живеят по Огнения пръстен?
— По кое?
— По бреговете на Тихия океан — поясни Сянката на Аспазия. — Великденският остров ще е само началото. От него ще започне верижна реакция от вулканични изригвания и земетресения по разломните линии. Край на западната част на Съединените щати — усмихна се той. — Сбогувай се с Лос Анджелис, Сан Франциско и Сиатъл. Япония ще бъде опустошена. Както и Камчатка в родната ти Русия.
— Десетки милиони ще загинат — продължи съществото. — Ако си мислиш, че смъртта и разрушенията на Третата световна война са били ужасни, те ще са нищо в сравнение с онова, което ви очаква. Освен ако не сключим сделка, естествено, и аз не предотвратя всичко това.
Яков ненадейно замахна с дясната си ръка и заби юмрук в лицето на Сянката на Аспазия. После безмълвно излезе от помещението и вратата с плъзгане се затвори след него.
В земна орбита
Артад погледна тактическия дисплей. На него се виждаше ужасно примитивна космическа станция. Изключително странно — само това ли бяха успели да постигнат човеците за десет хиляди години в завладяването на космоса? Изкушаваше се пътьом да я унищожи. Но станцията беше толкова архаична и представляваше толкова нищожна заплаха, че той преодоля импулсивното си желание. Хората щяха да платят много по-висока цена.
Той протегна шестопръстата си ръка и превключи дисплея на земната повърхност. Фокусира Китай и кимна, когато видя Великата стена. Във формата на Шъ Хуанджоу неговата Сянка беше завършил строежа й преди повече от две хиляди и триста години, придавайки й очертанията на аирлианския рунически символ за ПОМОЩ. Което показваше колко са отчаяни привържениците на Артад. Над две хиляди и четиристотин километра от стената бяха построени само за десетина години.
В търсене на помощ от небесата, която така и не бе дошла.
Артад премести образа напред. Отдалечаваха се от Земята и набираха скорост. Навигаторът беше определил курс към четвъртата планета от системата. Мъртъв свят, на който бяха построили първия си предавател и защитната си решетка, унищожени по време на гражданската война.
Един от кортадите го информира за нещо, което бяха засекли сензорите му, и той отново превключи образа. И се наведе напред, когато видя грамадата на кораб-майка, носещ се в орбита на хиляда километра от тях. Артад заповяда да променят курса и да го пресрещнат.
След няколко минути нокътят се намираше до много по-големия кораб. Знаеше, че е на Аспазия, и беше получил доклад от пазителя, в който се описваше унищожаването на флота на Аспазия от човеците. И все пак го сепна зейналата дупка в борда, пробита от рубинената сфера и ядрените оръжия на хората. Познаваше конструкцията на кораба-майка и неговите възможности.
Забеляза необичайната тишина на мостика. Как се бе случило всичко това? Не можеше да повярва, че човеците сами са успели да нанесат такъв удар.
Отърси се от тези смущаващи мисли и заповяда да пратят група на борда, за да видят дали могат да използват кораба. Нокътят и древният кораб-майка се носеха В орбита високо над повърхността на Земята.
Великденският остров
Лейтенантът набързо беше сглобил устройството от части, взети от самолетоносача „Стенис“. Инструментите И предавателят бяха в метална кутия, облепена със стиропор, от който стърчеше антената.
Устройството и лейтенантът, на когото бяха възложили задачата въз основа на научните му успехи, бяха докарани на Великденския остров с Ф-16 с максимална скорост. Самолетите С-2А току-що бяха оставили първата група бежанци на самолетоносачите и презареждаха за обратния полет. Лейтенантът трябваше да се опита да определи каква е потенциалната опасност и с колко време разполагат.
— Готови — извика той, когато двамата морски пехотинци забутаха устройството по шахтата, издълбана в пода на пещерата.