— Ядрени бомби? — предложи Яков. — Хвърлени ръчно?
— Ами ако спуснат щит над предавателя?
Руснакът сви рамене.
— Не знам какво да ти кажа, приятелю.
Търкот почука с пръст по слепоочието си.
— Помисли за всичко, което научихме. Някой е свалил разузнавателния кораб на Рояка над Тунгуския район. И не са били нито аирлианците, нито Мисията, нито очакващите.
— Хора ли?
— Остава ли някой друг?
— Но как?
— Тъкмо това е въпросът — каза Търкот.
— Може би майор Куин има още сведения за нас.
Търкот погледна дисплеите и провери докъде е стигнало разтоварването.
— Потегляме натам веднага щом трюмовете се изпразнят. Само ще се отбием до една петролна платформа в Мексиканския залив.
Мексиканският залив
Гарлин работеше бързо, без да обръща внимание на кръвта, която плискаше навсякъде. Отдели част от черепа на Дънкан с диаметър осем сантиметра, за да разкрие вътрешността. Направи разрез в трите защитни мембрани на мозъка. Дори не мигна, когато разряза най-вътрешния слой и по лицето го опръска мозъчна течност.
Продължи в главния мозък, за да стигне до постоянно пръскащата се артерия. Не можеше да преодолее програмирането на клетките, затова направи нещо друго — постави на това място байпас.
И още докато го правеше, защитната мембрана започваше да се затваря, образуваше се нова плът. След като постави байпаса, Гарлин бързо се дръпна настрани и проследи възстановяването на тъканите. Отворът в черепа се покри с кост. Веднага щом раната се затвори, той отново взе свредела и завъртя главата на Дънкан, така че да има достъп до тила й. Проби черепа и повторно проникна в мозъка. Откри метално топче с диаметър около дванадесет милиметра. С помощта на лупа видя, че от топчето излизат няколко тънки влакна, които потъваха в мозъка.
Гарлин взе дълги тънки пинцети, вмъкна ги в отвора, хвана топчето и без да го е грижа за болката, го извади и изтръгна тънките проводници.
Хавай
Търкот политна напред и не падна, само защото се опря на големия дисплей пред пилотската седалка.
— Добре ли си? — попита скочилият от мястото си Яков.
Майорът се чувстваше така, все едно в тила му се е забила стрела. Толкова го болеше, че не смееше да поклати глава, за да отговори на въпроса. Болката беше толкова силна, че му призля и за малко да повърне.
— Какво има, приятелю? — Яков колебливо се наведе над него.
Търкот опита тила си. Очакваше да има кръв, но нямаше нищо.
— Все едно ме простреляха — промълви той.
Болката постепенно отслабваше и той се изправи. Отново докосна тила си и потърси рана. Нищо.
— По дяволите! — измърмори Търкот.
— Какво стана? — попита Яков.
— Не знам, но се надявам да не се повтори — отвърна майорът.
Мексиканският залив
Гарлин разглеждаше металното топче и го въртеше в ръце. От него висяха четири изключително тънки проводника, покрити с кръв. Той внимателно постави топчето в една чашка и се върна при масата. След като се увери, че Дънкан се е съживила, отиде при кивота и протегна окървавените си длани към пулта. Започна сондирането още преди втората рана да е заздравяла съвсем.
Дънкан не дойде веднага в съзнание. Травмата бе прекалено тежка дори за нейното подсъзнание. Дарът на безсмъртието беше запазил живота й, ала не можеше да й помогне да се справи с болката и ужаса на онова, което й причиняваха. Разсъдъкът й по най-примитивен начин се опитваше да защити съзнанието й.
Психосондата на кивота влезе в ума й, мина по пътищата на нервната система и потърси образите на кораба й. Байпасът осигури нормалното кръвообращение дори след като програмираната плът отново поддаде.
Екранът оживя.
Двата изправени камъка и хоризонталната плоча вече бяха включени в кръг от подобни камъни. Пет вертикални двойки, покрити с хоризонтални камъни. И около тях — втори, по-нисък кръг. Мястото очевидно бе опустошавано, тъй като някои камъни бяха съборени, включително онзи отдясно на портала. Разумът на Гарлин позна структурата, но пипалото на Рояка беше прекалено съсредоточено върху екрана, за да приеме посланието.
Дънкан се мяташе на масата и опъваше ремъците, с които бе стегната. Лицето й бе сбърчено от мъка, кожата й беше по-бледа от обикновено: извънземният вирус се опитваше да възстанови огромното количество изгубена кръв.
Близо до камъните имаше павиран път, което показваше, че образът е от по-късен спомен. Гарлин се наведе напред. Край пътя имаше стълб с табела. Надписът се фокусира и той прочете: