Въпросът бе как да влязат в каменния асансьор.
Гарлин вкара сондата в ума на Дънкан и потърси още спомени.
Екранът затрептя. Появи се образ. Стоунхендж. Невредимите кръгове показваха, че действието се развива преди хиляди години. Беше нощ, ала камъните бяха окъпани в червено сияние. На неколкостотин метра оттам гореше огромна дървена фигура, висока над петнадесет метра, направена от клони, оплетени около дървена основа. Вътре бяха натъпкани десетки хора, които надаваха крясъци, обгърнати от безпощадните пламъци.
Около горящия „човек“ имаше кръг от стотици, ако не и хиляди хора, облечени в пъстри роби, които наблюдаваха ужасяващата клада и огънят осветяваше хипнотизираните им лица. В края на тълпата двама души се отдалечаваха към Стоунхендж. Бяха сами, когато стигнаха при камъните и смъкнаха качулките си. Дънкан и партньорът й. Тя се приближи до левия изправен камък в центъра на комплекса, протегна дясната си ръка, притисна дланта си към монолита — и се появи врата. Гарлин изключи проводниците и екранът потъмня. Той погледна надолу и видя, че Дънкан за пръв път от доста време е в съзнание. Тъмните й очи бяха вперени в него. По време на полета тялото й бе имало достатъчно време да се възстанови от раните.
— Кой си ти? — Гласът й беше дрезгав, гърлото й бе пресъхнало и прегракнало от викане. Очите й бяха хлътнали и уморени, спомените за болката се бяха отпечатали на лицето й.
Без да отговори, той се пресегна и стегна ремъка на дясната й ръка.
— Какво правиш? — попита Дънкан.
Гарлин безмълвно се обърна към черната чанта и извади странно наглед устройство, ключов елемент от което бе дълго тънко острие. Натисна един бутон и острието бързо започна да се движи назад напред. Дънкан се ококори, когато Гарлин насочи устройството към ръката й.
— Недей! — извика тя.
Гарлин притисна острието към китката й. Плисна кръв, плът, парченца кости. Викът на Дънкан отекна в капсулата. След по-малко от четири секунди, цяла вечност за нея, острието излезе от другата страна. Кръвта шуртеше от прерязалите артерии и Гарлин не направи опит да я спре.
Той пусна бутона и се възцари тишина, в която се чуваха само стоновете на Дънкан. Гарлин остави машината и вдигна отрязаната й дясна ръка. Част от външната стена на капсулата се отвори, спусна се на земята като рампа и той слезе по нея.
Лиза Дънкан лежеше на масата почти в безсъзнание. Устните й беззвучно се движеха. От дясната й ръка вече не течеше кръв, тъй като вирусът бе затворил раната. Тялото й бавно започна да възстановява изгубения крайник.
Докато шофираше служебния лендроувър по М-34 към Стоунхендж, полицай Мартоу тихо ругаеше. Охранителната система беше инсталирана на оградата от частна организация против младите гуляйджии, които често се събираха при паметника късно нощем, пиянстваха и дори драскаха по камъните. Този месец Мартоу вече два пъти ги бе пъдил.
Ако пак пипнеше тия проклети хлапета… Той завъртя волана на поредния завой. Нямаше нищо против да се забавляват — смущаваше го оскверняването на камъните. Мартоу беше тукашен и като всички, живели край мегалитния паметник, винаги бе изпитвал почит към него. Местните не се интересуваха кой и кога го е построил — важното беше, че съществува.
Когато фаровете му осветиха разбитата ограда, той инстинктивно удари спирачки и колата рязко спря. Полицаят запремигва, когато забеляза голямото кълбо, носещо се на няколко метра над земята близо до вътрешния кръг. Към централните камъни се приближаваше човек. И носеше нещо. Мартоу понечи да отвори вратата, когато мъжът вдигна предмета и го притисна към левия вертикален камък. Полицаят позна предмета: отрязана човешка ръка.
Той се върна в лендроувъра и посегна към радиостанцията. Първо изпусна микрофона, после няколко секунди не успя да го включи. През това време всичко от странно стана нереално. В камъка се отвори врата, мъжът мина през нея и тя се затвори. За миг Мартоу остана с микрофона в ръка, неуверен дали е видял това, което току-що се бе случило, или всичко е някакъв кошмар. Ала голямото кълбо продължаваше да виси на няколко метра над земята недалеч от него.
Полицаят натисна бутона на радиостанцията.
Кемп Роуи, Северна Каролина
Корабът-майка се спускаше към старата писта, тъмен на фона на облачното нощно небе. Десантниците от Делта Форс го зяпнаха благоговейно, когато спря точно над разбития бетон. В предната част на кораба се отвори люк и оттам се спусна метален трап. През люка сияеше зелена светлина и на нея се очертаха силуетите на двама мъже. Единият беше огромен, много по-висок от партньора си, но по-дребният се движеше самоуверено въпреки изтощено отпуснатите си рамене. Същата онази самоувереност, която притежаваха всички от Делта.