Познал Яков и Търкот, майор Куин изпита облекчение. То отстъпи мястото си на загриженост, когато двамата влязоха в светлия кръг около хангара. Изглеждаха измъчени, особено Търкот. По лицето му имаше мехури от студа, очите му бяха кръвясали, брадичката му бе покрита със сива четина. Той разсеяно разтриваше тила си.
— Мисля, че намерихме Дънкан — бяха първите думи на Куин.
Търкот не реагира така, както очакваше майорът. Нямаше усмивка, нито оживление.
— Къде?
— При Стоунхендж.
Търкот не спря. Плътно следван от Яков, той мина покрай Куин, влезе в хангара и се строполи на един сгъваем стол. Руснакът направи същото. Донесоха им чаши горещо кафе. Търкот хвана в шепи топлата чаша, наведе се над нея и дълбоко вдиша аромата.
— При Стоунхендж ли? В Англия? — попита най-после. — Откъде знаеш?
Куин приклекна пред него и тихо, бавно заговори:
— Засекли са придвижване на съд от Мексиканския залив до Стоунхендж. Прекалено бърз е, за да е самолет. Със странна термична следа. Помислили са го за летяща чиния, но не е. Отгоре на всичко имаме съобщение от израелски снайперист, според когото Шерев е занесъл кивота на завета на петролната платформа в Мексиканския залив. И неотдавна нещо, някакъв вид капсула, е излетяло от района на платформата на североизток. Сега е при Стоунхендж.
По време на обясненията на Куин Търкот бе затворил очи.
— В такъв случай Шерев е мъртъв.
— Не знам… — започна Куин, но Търкот вдигна ръка и го накара да млъкне.
— Защо Стоунхендж?
— Не знаем.
Търкот бавно обърна притворените си очи към Яков и съвсем леко повдигна едната си вежда. Руснакът се беше отпуснал назад, изпружил дългите си крака.
— Случайно някой да има водка? — попита Яков. Когато не получи отговор, въздъхна тежко и се изправи. — Вие американците никога не сте екипирани както трябва. Предполагам, че се налага да отидем в Англия.
Търкот също стана.
— Обади се на британците — на път към изхода на хангара каза той на Куин. — Да пратят някого там. Ако може, от СВС.
— Слушам.
Търкот спря.
— Нещо ново за Тесла и Тунгуския район?
— Имаме доста информация — отвърна Куин. — Очаквам да получа още.
— Тесла ли е свалил кораба на Рояка?
— Да. Изобретил е… — започна Куин, но Търкот вдигна ръка.
— Не всичко наведнъж. Отиваме в Англия да вземем Дънкан. После ще се върнем. Докарайте хората от Космическото командване. Да се приготвят за път и да ни чакат. И онова, което е изобретил Тесла… намерете някой, който може да го направи.
Стоунхендж, Англия
Мартоу наблюдаваше сцената пред себе си и нервно облизваше устни. Черната сфера не бе помръднала и рампата, по която очевидно беше слязъл мъжът, продължаваше да е спусната. Нямаше следи от вратата, през която мъжът бе влязъл във вертикалния камък. Полицаят се беше свързал с участъка и след като му отговориха, остави микрофона и няколко минути остана на мястото си, парализиран от нерешителност.
После бавно слезе и отиде при багажника на лендроувъра. Вдигна го и извади стария автомат „Стърлинг“, който му бяха дали по време на неотдавнашните безредици. Взе бронирана жилетка и я облече. Накрая тръгна напред, здраво притиснал приклада на автомата към рамото си. Местеше поглед между рампата и изправения камък, в който беше влязъл мъжът.
Зави към рампата.
Полковник Спиърсън от британската Специална военновъздушна служба (СВС) потегли към Стоунхендж десет секунди след обаждането на Куин от Америка. Двамата с Търкот бяха открили пещерата с рубина. Познаваше Търкот като изключителен боец. Човек, на когото можеше да се разчита.
Тъкмо провеждаха учение на юг от Херефорд, където бе разквартируван командваният от Спиърсън Двадесет и първи полк. Сега летяха на югоизток с максималната скорост на хеликоптера.
Полковникът се замисли за съобщението и местоназначението. Стоунхендж. Сърцето на Древна Англия. По-древен от всички други — от Тауър, от кралете, от кралиците, от всичко. Още отпреди Артур, който се бе оказал извънземен. Сега там имаше нещо. Нещо неизвестно, проследено през Атлантическия океан. Най-вероятно с извънземен произход. Ужасно го безпокоеше фактът, че извънземните като че ли са замесени във всяка легенда и мит, дори в нещо толкова благородно като легендата за Артур. И сега бяха при Стоунхендж.
— По-бързо — нареди той на пилота. Отзад в хеликоптера „Уестланд Линкс“ седяха дванадесет десантници от Специалната военновъздушна служба. Елитът на английската армия. Държаха оръжията си и безизразно гледаха пред себе си. На всички им бе писнало. От извънземните. От слугите на извънземни. От манипулирането, заразяването, промяната на хора. Бяха гледали записите на унищожаването на Тайван и атаката срещу Сеул, първо със севернокорейско химическо оръжие, а после и с американски ядрени бомби. И някак си знаеха, просто знаеха, че макар хората винаги да са воювали помежду си, зад всичко това стоят извънземните. Които действаха от сенките. И на всички им беше писнало.