Въздушното пространство на Съединените щати
Търкот седеше на пилотската седалка в кораба-майка, който летеше над Атлантическия океан. Не знаеше с каква скорост се движат, но океанът под тях се носеше стремглаво. Екскалибур бе облегнат на недалечния контролен пулт.
— Приятелю — каза руснакът.
— Да?
— Добре ли си?
— Не.
— И аз. — Яков постави широката си длан на рамото му. — Не позволявай думите на Сянката на Аспазия да всеят съмнение в душата ти.
Вперил поглед в екраните, Търкот не отговори.
Яков не отдръпна ръката си.
— И… — проточи той, за да привлече вниманието на майора, — що се отнася до госпожа Дънкан, не забравяй, че каквото и да е миналото й, сега тя е различна дори от жената, която познаваше през последните няколко месеца.
Търкот съвсем леко кимна.
— Знам.
— Понякога вършим неща, които по-късно…
— Знам, че не разсъждавам нормално, — прекъсна го майорът.
— Аз също не разсъждавах нормално, когато се влюбих в Катенка — отвърна Яков. Имаше предвид жената, която ги беше предала в Москва.
При други обстоятелства Търкот щеше да възрази срещу сравнението, но през последните няколко дни се бяха случили прекалено много неща, за да е сигурен в каквото и да било.
— Бях секач. Това винаги ми се е струвало адски странно. Да отсичаш живи същества. Дървета. Красиви големи дървета. Които са живели на Земята много повече от мен. Другите нямаха такива колебания — не знам защо аз мислех така. Но после се примирих с мисълта, че дървото ще бъде превърнато в ценни неща. Например в детско креватче. — Търкот мрачно се усмихна. — Глупости, знам. Но трябваше някак да го преодолея. И го преодолях.
— А сега?
— Не знам как да го преодолея.
Яков го плесна с широката си длан по гърдите.
— Ти си човек. — После удари по собствените си гърди. — И аз съм човек. Това е. Това е всичко. Докато ти си сякъл тия дървета, за които толкова много те е грижа, аз цял живот съм преследвал извънземните и техните слуги. Те убиха приятелите ми, унищожиха родината ми. Унищожили са много други страни и са избили милиони, дори милиарди хора през хилядолетията, откакто са на планетата ни. Известно ни е, че Черната смърт е тяхно дело. Опитаха се да направят нещо подобно, което едва успяхме да предотвратим.
— И през всички тия години, които прекарах в мрака, докато ги преследвах, аз трябваше, както казваш ти, да го преодолея по някакъв начин — продължи той. — Да накарам разума си да приеме онова, което правя. Също както ти е трябвало да разбереш какво вършиш. И знаеш ли какво реших? До какво се свежда всичко?
Търкот поклати глава.
— Аз съм човек — заяви Яков. — Те и онези, които работят за тях, не са.
— Толкова ли е просто? — попита майорът.
— Да. Толкова.
Стоунхендж
Мартоу предпазливо се изкачваше по рампата. Почти не повдигаше крака от метала, за да не вдига шум. Беше гледал Би Би Си. Знаеше за извънземните, Зона 51, световната война. Всички знаеха. И не се съмняваше, че се отнася за това. Нямаше представа защо е толкова сигурен.
Влезе вътре. Сияеше зелена светлина. Полицаят мъчително преглътна, но продължи напред. Рампата водеше до открехната метална врата. Той бавно я отвори с цевта на автомата. Първото, което забеляза, бе бледата жена, окървавена и завързана на количка. Дясната й ръка липсваше — беше отрязана малко над китката.
— Боже Господи — промълви Мартоу.
По-скоро усети, отколкото чу, че зад него има някой, и се завъртя. Показалецът му замръзна на спусъка, толкова се смая. Видя, че не е човек, а нещо… нещо невъобразимо. Пипалото се уви около шията му. Полицаят отвори уста да извика и това бе грешка.
Въздушното пространство
Пред тях се появи брегът на Англия и Търкот погледна навигационния екран, за да провери посоката към Стоунхендж. Промени курса и корабът-майка леко зави наляво.
— Още една минута — съобщи на Спиърсън пилотът по интеркома.
Полковникът изтегли назад затвора на автомата си МП-5 и провери дали в патронника има патрон. Останалите в хеликоптера последваха примера му.