— Какво става, полковник? — Търкот спря до него.
Спиърсън поклати глава.
— Не знам. Полицаят откри огън срещу нас. После един от моите хора… не знам защо.
Търкот погледна обезглавения труп. Нещо мърдаше в края на гръбначния стълб, който стърчеше от шията. Нещо сиво.
— Какво е това, по дяволите? — Британецът отстъпи назад.
Появи се трипръстият край на пипало от Рояка и заопипва в търсене на нов приемник. Когато започна да изпълзява от тялото, Търкот замахна с Екскалибур и го разсече на две, точно под „пръстите“. Отсечената част падна на земята и започна да се „топи“. Разнесе се отвратителна смрад.
— Какво е това, по дяволите? — повтори Спиърсън.
Търкот не обърна внимание на въпроса.
— Дънкан? Видяхте ли доктор Дънкан?
Полковникът поклати глава, все още вторачен в мястото, където бе паднало пипалото.
— Току-що пристигнахме. Ченгето започна да ни обстрелва. После моят човек се побърка. Това нещо в него ли е било? Какво става?
Търкот продължаваше да не отговаря на въпросите му. Нямаше време за обяснения. Тръгна към капсулата, като държеше в готовност и двете си оръжия. Изобщо не му дойде наум да се почувства странно от това, че в едната си ръка държи ултрамодерен автомат, а в другата — легендарен меч. Качи се по рампата и видя пробитата в люка дупка. Спря за миг, после се наведе и надникна вътре. Настръхна — чакаше да го нападне пипало. На зелената светлина видя Дънкан, завързана върху маса на колелца, огромните локви кръв, полувъзстановената й ръка, кивота на завета и короната.
Дънкан завъртя глава и погледите им се срещнаха. Търкот зърна болката в очите й.
— Майк. — Произнесе името му толкова тихо, че той не бе сигурен дали го е чул, или го е прочел по устните й.
— Ще те измъкна — каза майорът. Дупката беше прекалено тясна, за да се провре. Трябваше да я разшири.
— Майк.
Този път определено я чу. Бързо се огледа. Почти очакваше да види някое от съществата, с които двамата с Яков се бяха сражавали в руините на Четвърти отдел.
— Да?
— Съжалявам.
Търкот залитна, когато капсулата под краката му се раздвижи.
— Ще те измъкна. — Зачуди се дали излитат. Измъкна глава от дупката и отстъпи назад. Не беше капсулата. Разтърсваше се самата земя. Най-близкият изправен камък опасно се накланяше. Една хоризонтална плоча с трясък падна върху тревата. Спиърсън крещеше на хората си да се оттеглят.
Търкот отново се обърна към капсулата, тъкмо навреме, за да види, че трапът започва да се вдига. Разбра, че има само секунди.
— Ще се върна! — извика към отвора той, хвърли се настрани и за малко да бъде смазан от затварящия се люк. Сферата се издигна във въздуха и полетя в посока, обратна на кораба-майка. След петдесетина метра спря.
Майорът се изправи и мигновено трябваше отново да се хвърли на тревата, тъй като друг висок камък се стовари само на сантиметри от мястото, на което беше застанал. Усети изместването на въздуха от профучалия покрай него огромен монолит.
Опита се да забие пръсти в здравата земя, но пръстта се изплъзваше под тях. После усети метал, топъл метал, което бе странно. Корабът-майка във въздуха все още осветяваше всичко и той погледна надолу. Сив метал. Все повече. Търкот лежеше върху леко заоблена повърхност. Разбра, че е върху кораб от вид, какъвто не беше виждал досега. И този кораб се издигаше.
Запълзя на четири крака към ръба. Чу силен екот, който можеше да е само от падането на вертикалните камъни върху корпуса на кораба.
Когато стигна до ръба, корабът се бе измъкнал от земята. Имаше форма на чиния — с голяма изпъкналост отпред и още две отзад. Търкот нямаше време да го разглежда. Сви се и скочи от металната повърхност, нещо, на което преди много години го бяха научили във Форт Бенинг. Гласът на старшината отекна в главата му. „Свий колене и ръце. Скочи. Претърколи се.“
Остана легнал по гръб и видя очертанията на странния съд на фона на кораба-майка. След миг съдът се понесе на запад, последван от капсулата на Рояка.
НАСТОЯЩЕТО
11.
В земна орбита
Артад пристъпи напред, пъхна предната част на стъпалата си в отворите на скафандъра и се притисна към вътрешната облицовка. Задната половина се затвори зад гърба му. Той проучи дисплея точно под визьора и провери дали всички системи са изправни.
Докладът на разузнавачите, които бе пратил на древния кораб-майка, го беше заинтригувал. Последните съобщения показваха, че предавателят на Марс още не е завършен, ала това не го безпокоеше. Човеците можеха да се опитат да откарат кораба-майка на Червената планета, но какво щяха да направят после? Те имаха съвсем елементарна представа как да използват възможностите му. Всъщност, докато обмисляше възможностите, той се надяваше, че човеците наистина ще откарат кораба-майка там, за да може да го превземе. Така щеше да е в много по-добро положение, когато пристигнеше флотът. Определено щеше да е по-добре да прати първото си съобщение след като завладееше кораба-майка. Сега все едно искаше помощ в ситуация, изплъзнала се от неговия контрол.