Проектираният да издържи само седем дни всъдеход продължи да функционира дълго след този срок. През август той се отдалечи на разстояние от десет метра, като измери състава на няколко скали. Останала с тридесет процента енергия, на 26 септември „Просветената истина“ бе пратена на най-дългото си пътуване от петдесет метра покрай сондата „Патфайндър“. На другия ден обаче сигналът и от „Просветената истина“, и от „Патфайндър“ се изгуби. Учените смятаха, че с началото на марсианската есен температурата е спаднала под долната граница, при която можел да работи предавателят.
Въпреки това те продължиха да пращат заповеди на „Просветената истина“ още няколко седмици, в случай, че макар да не е в състояние да предава данни чрез „Патфайндър“, всъдеходът все още може да приема и да функционира с енергията от слънчевите батерии.
Учените не знаеха, че сондата наистина предава техните заповеди на всъдехода, който продължаваше бавното си пътуване по повърхността на Марс с помощта на елементарната си лазерна насочваща система, позволяваща му да заобикаля препятствията. „Просветената истина“ се отдалечи на над четиристотин метра от сондата преди батериите й най-после да се изтощят. Всъдеходът спря в центъра на открито пространство — малък символ на способността на човечеството да лети до други светове.
И продължаваше да стои на това място години по-късно, когато на хоризонта се появи червен облак прах, показващ, че нещо се приближава. Главният конвой на аирлианците бе почти в подножието на Монс Олимпус. На километри зад него колата бе взела кристала от развалините на Лицето и бързаше да го настигне. Огромните вериги се впиваха в марсианската повърхност и вдигаха облаци червен прах.
Само едно звено от веригата на извънземната машина беше по-голямо от целия земен всъдеход.
И едно от тях заби всъдехода в марсианската почва, също както човек може да настъпи мравка, без да я забележи.
На четиристотин метра оттам сондата „Патфайндър“ изобщо не бе видяна — аирлианците бързаха да настигнат конвоя за Монс Олимпус.
Въздушното пространство на Южните Съединени щати
Сянката на Аспазия летеше на височина двайсет и пет километра, много над линиите на пътническите самолети, и обмисляше положението, в което се намираше. Без да губи време за гняв и съжаление, той просто анализираше фактите.
Нановирусът вече не функционираше и онези, които преди бяха негови неволни роби, сега бяха свободни.
Великденският остров вече не съществуваше.
Мисията на планината Синай гъмжеше от израелски войници.
Аспазия беше загинал в космоса.
Артад бе свободен и в момента човеците следяха нокътя му, който очевидно летеше към Марс.
Сянката на Аспазия беше изгубил много. И имаше само един нокът, неспособен на космически скокове.
Неприемливо.
Знаеше го, още когато сключваше сделката. Нямаше да изгуби цяла вечност в пълзене между звездните системи със субсветлинна скорост. Нямаше да го направи дори в криогенен сън. Достатъчно дълго бе чакал, за да приеме такава участ.
Оставаха му още няколко възможности. Водачите. През годините беше вербувал много хора, бе ги водил на Синай и ги беше принуждавал да влизат в директен контакт с пазителя. Машината буквално беше „пренаписвала“ мозъците им, за да ги превърне в слуги, без да се налага той да ги заразява с нановируса. И тъй като бе отпечатана в умовете им, програмата продължаваше да функционира, въпреки че Сянката на Аспазия не контролираше пазителите. Беше върнал тези хора по родните им места — агенти, готови да се подчинят на волята му, когато получат съответната парола.
Винаги трябва да имаш резервен план. Сянката на Аспазия бе научил този урок през хилядолетията в различните си превъплъщения. Най-сигурната гаранция беше винаги да има клонирано тяло в ка-ваната и спомените му да са качени в компютъра. Така, ако го убиеха, както се бе случвало, ка-машината щеше да се активира, да качи спомените в клонинга и той отново щеше да се „съживи“. Естествено случилото се от последното актуализиране на компютъра до неговата „смърт“ щеше да се изгуби, но Сянката на Аспазия винаги се опитваше да поддържа компютъра в крачка със събитията и рядко го актуализираше на повече от десет години. Сега той беше в ръцете на израелците, дълбоко в подножието на Синай, но в момента това не вълнуваше Сянката на Аспазия. Имаше много по-добър резервен план — безсмъртие.
Имаше и резервен вариант за подкрепа в случай, че положението ужасно се влоши, както бе станало. Той провери местонахождението си. Намираше се над Западен Тексас, където Рио Гранде описваше широк завой, близо до националния парк „Биг Бенд“.