Капсулата висеше във въздуха до космическия кораб, скрита в мрака на километър и половина над океана. От горната страна на кораба се отвори люк и Гарлин се покатери върху корпуса, като се движеше внимателно, но без осигурително въже. Застана в центъра и зачака капсулата да се приближи. Сферата се спусна и се приземи върху самия кораб. Гарлин отвори два малки люка, извади кабели и закрепи капсулата за кораба.
Рампата на черното кълбо се отвори и той влезе вътре. Скоро излезе с Дънкан на ръце. Пренесе я в кораба и я завърза на една от седалките. Направи втори курс и замъкна на борда кивота на завета. При третия взе жреческите одежди и короната. Капсулата се затвори и Гарлин се върна в космическия кораб.
Бавно увеличи скоростта, понесе се нагоре, напусна атмосферата и влезе в земна орбита. Люкът на капсулата отново се отвори и от него излезе кълбото на Рояка — само с две напълно развити пипала.
Никой разумен вид в космоса не знаеше произхода на Рояка. Учените от расите, които бяха оцелели след контакта с него и бяха успели да проучат труповете след битките, бяха установили само някои неща. Например, че кълбото представлява голям череп с масивен мозък, състоящ се от четири полукълба. Пипалата имаха мозъчен стълб и установяваха връзка с главния мозък, като се скачваха с него. Те можеха да контролират всеки организъм, в който проникнеха. Друга интересна особеност на Рояка бе това, че изглежда, беше еволюирал в условията на безтегловност. Кълбото с огромна трудност се движеше по планетна повърхност и това изискваше да са се скачили почти всичките му пипала.
В безтегловност обаче Роякът се движеше бързо и ефикасно дори само с едно пипало. Можеше да издържа известно време без кислород. Очите му бяха разположени на равни разстояния по тялото и кълбото с еднаква лекота се придвижваше във всяка посока. За него не съществуваха понятията „назад“, „нагоре“ и „надолу“. В редките случаи на ръкопашен бой в космически кораби Роякът беше жесток и непобедим противник. Учените на аирлианците предполагаха, че той не е еволюирал естествено, а е раса, създадена като оръжие — погълнала собствените си създатели и превърнала се в чума на вселената.
Тук задачата бе проста. Роякът пропълзя по повърхността на космическия кораб и стигна до херметичния шлюз. Люкът се отвори и кълбото влезе.
Лиза Дънкан чу отварянето на външния люк. Разбра къде се намира — в собствения си космически кораб. Безтегловността й показваше също, че се намира в космоса. Беше завързана на седалка в дъното на пилотската кабина. Цялата бе в засъхнала кръв, косата й беше сплъстена.
Когато вътрешният люк се отвори, Дънкан завъртя глава. Кълбото плавно влезе в кабината. Кожата й настръхна при отвратителния вид на съществото. То се приближи до съседната седалка и се хвана с едното си пипало. Щом се настани, Гарлин се откопча от своята седалка и отиде при Дънкан.
— Къде си? — промълви тя. — Истинският?
Гарлин безизразно я погледна, после отвори капака на кивота на завета вдигна короната и я постави на главата й.
— Не научи ли всичко, което искаше? — попита Дънкан. — Какво още ти трябва?
— Искаме да знаем защо си дошла на тази планета с кораба си — отвърна Гарлин.
— Какъв е бил Гарлин? — попита тя. — Знам, че си някъде там вътре, някаква частица от теб. Някаква човешка частица.
— Той е тук. — Гарлин посочи главата си. — Но ние контролираме всичко. Няма да може да ти помогне.
— Тогава защо не облада и мен? — Дънкан печелеше време, за да отложи сондирането.
Гарлин поклати глава.
— Не можем. Заради вируса, който е в теб. От Граала на аирлианците. Той атакува всичко, което влезе в тялото. — Гарлин се обърна към кивота и протегна ръце към пулта.
Дънкан извика, когато психосондата проникна в мозъка й.
Националният парк „Биг Бенд“
Сянката на Аспазия отдавна се бе подготвил за тази операция и беше дал заповед за осъществяването й още с пристигането си на Великденския остров. Това бе една от многобройните заповеди, които беше издал, тъй като не знаеше кои от тях ще се наложи да използва.
Затова не се изненада, когато в далечината се появиха дванадесет чифта фарове — приближаваха се към него. Бе пратил тридесет водачи, всички бивши военни, в този отдалечен край на Тексас. Беше се надявал, че никога няма да се наложи да ги повика.
Дванадесетте пикапа спряха до нокътя и мъжете слязоха. Извадиха оръжията и раниците си от колите и тихо се качиха по тясната стълба, която им бе спуснал Сянката на Аспазия. Щом всички стъпиха на борда, той затвори люка и излетя. За втората фаза от резервния си план.