— Имам образ — съобщи Тейър.
Бартлет погледна видеоекрана. Приближаваше се продълговат черен кораб, определено не от човешки произход.
— Какво е това, по дяволите?
Той натисна бутона и изстреля двата стингъра. Ракетите полетяха към нокътя и го улучиха. Никакъв резултат.
Майорът вдигна червения телефон, който ги свързваше с щаба в „Барксдейл“, и в същия момент чу характерното изщракване на свален предпазител. Обърна се и се озова точно пред дулото на деветмилиметровата берета на Тейър. Партньорът му беше станал от стола си и бе заобиколил стъклената стена.
— Какво… — Тейър натисна спусъка и Бартлет не успя да довърши изречението.
Куршумът улучи майора в челото, проби черепа му и избухна от тила му. Кръв, мозък и кости се размазаха в кървава каша по бронираното стъкло.
Тейър погледна видеоекрана. Нокътят беше кацнал пред сградата. Отвори се люк и на земята се спусна трап. От кораба тичешком слязоха неколцина тежко въоръжени мъже в различни камуфлажни униформи и заеха защитни позиции. Последва ги висок светлокож мъж, който се насочи към РКЦИМ. Капитанът остави пистолета върху пулта си и въведе в компютъра команда, която изключваше системите за сигурност. Стоманената врата на входа бавно се отвори.
Тейър чу асансьора и се обърна към него. Сянката на Аспазия влезе в центъра. Не размениха приветствия. Капитанът реагираше така, както го бе програмирал пазителският компютър в Синай при получаването на съответната парола — която преди три часа беше пристигнала по имейл.
Сянката на Аспазия отиде при другия пулт, бръкна под гащеризона на Бартлет, смъкна верижката с червения ключ и я постави на собствената си шия. После издърпа трупа на майора от стола, пусна го на пода и седна, без да обръща внимание на кръвта и мозъка по облегалката.
— Готов ли си? — попита Сянката на Аспазия. После взе една папка с червена корица и печат „Строго секретно“. Беше научил за Ракетния контролен център за извънредни мерки от един свой водач, внедрен на висок пост в американското разузнаване. Бе определил неколцина офицери от персонала за програмиране и беше успял с трима от тях, включително Тейър, което му даваше голям шанс в центъра постоянно да има дежурен водач. Това бе резервен план, един от многото, които Сянката на Аспазия беше подготвил по света, но може би най-ефикасният и най-отчаяният.
Тейър го погледна през стъклото.
— Ракетният силоз е готов. Ракетните системи са активирани.
— Отвори силоза — заповяда Сянката на Аспазия.
— Слушам.
На четиристотин метра от входа на Ракетния контролен център за извънредни мерки имаше друг заграден участък. Две масивни бетонни врати бавно се отвориха нагоре и заеха вертикално положение. От дюзите на специално модифицираната интерконтинентална балистична ракета ЛГМ-118А „Пийскипър“ излизаше газ.
— Силозът е отворен — докладва Тейър. Толкова често беше тренирал тази ситуация, че действаше почти инстинктивно. Единствената разлика от ученията бе това, че го мотивираше програмирането, а не заповед от Националното командване.
— Силозът е отворен — потвърди Сянката на Аспазия, като се консултира с папката. Много любезно от страна на Военновъздушните сили на Съединените щати да го снабдят с подробна инструкция за изстрелване на ракетата. Винаги изпитваше превъзходство над човеците, когато използваше собствените им изобретения срещу тях.
Кулата във военновъздушната база „Барксдейл“ имаше две функции. На горния етаж бяха авиодиспечерите, които ръководеха ежедневните операции на самото летище. На долния бяха дежурните на 341-во ракетно крило, които ръководеха ежедневните операции на контролните центрове и техните ракети.
При отварянето на вратите на силоза светна самотна червена лампичка сред множество зелени. Дежурният офицер незабавно вдигна телефона и набра номера на Ракетния контролен център за извънредни мерки. След като никой не му отговори, той остави слушалката и натисна големия червен бутон за тревога. На горния етаж на кулата зави сирена. Дежурният вдигна друг телефон, който му осигуряваше пряка връзка с командира на ятото.
— Какво означава „Насочваща матрица за извънредни мерки“? — попита Сянката на Аспазия.
Тейър вече бе проверил тази информация. След края на Студената война Съединените щати и Русия бяха сключили договор, според който интерконтиненталните балистични ракети не трябваше да са насочени към сушата. Програмираната в бойните глави информация ги насочваше към място в океана, наречено „открита океанска зона“. Така се изключваше възможността за инцидент при случайно изстрелване. В случай, че наистина се налагаше изстрелване и ракетите се използваха в бойни действия, компютърът бързо определяше нова цел на бойните глави.