Но Аспасия скри от тях, че задачата на Росту не бе само да оборудва помещения за стартирането на следващата фаза. Долу имаше и други неща — предпазни средства в случай на непредвиден обрат.
На екрана в предната част на залата се виждаше тълпа от хора, които излизаха от хангарите на кораба-майка и се разпръскваха из платото. Повечето бяха жреци и Водачи — единствените, на които аирлианците имаха доверие на Атлантида.
— Докарахме ги да ви служат — продължи Аспасия. Той вдигна една черна тръба. — Тук са плановете, които трябва да бъдат осъществявани на определени периоди. Дръжте изкъсо хората и те ще следват онова, което сме предначертали.
— Планове за какво? — попита Изида.
— Как да пратите сигнал в космоса, тъй като предавателят ни е унищожен.
— Но хората не са в състояние да… — поде Изида.
— Не ме прекъсвай! — тросна се Аспасия. — Ако успеем първи да пратим сигнал до Империята, ще разполагаме с предимство пред Артад. Можем да използваме записите от неговото нападение срещу нас и да го обвиним, че е действал неправомерно. — След тези думи той погледна през рамо към Харах. — Тръгвайте. Артад ще ме последва където и да отида.
Шестимата се поклониха и излязоха. Веднага щом ги видя да слизат на платото Аспасия нареди корабът да се издигне. Размесени с тълпата, аирлианците се отправиха към отворите на подземните тунели и скоро изчезнаха. Поне досега Артад не бе нарушил примирието.
Тези, които оставаха долу, щяха да положат основите на едно митично време — Времето на Първото египетско царство. Епохата на Боговете.
Аспасия насочи кораба-майка на изток, за да продължи с втората част от своята подготовка. Летеше ниско, само на двеста метра над земята, и двигателите оставяха дълбоки дири върху повърхностния слой. Прекосиха една пустиня, сетне провлак, свързващ два континента. Вдясно остана Червено море, а вляво — Средиземно. Точно под тях имаше плитък воден басейн, който местните племена наричаха Горчиво море.
Под въздействието на гравитационното поле водите на морето се разтвориха и върху дъното се очерта дълбока диря. Корабът продължи нататък, докато стигна пустинния Синайски полуостров и увисна над най-високия връх. На това място златистите дискове разтовариха един страж компютър заедно с други машини и ги разположиха в помещения, изсечени от Росту преди много години в недрата на планината.
Тук самият Аспасия напусна кораба, заедно с част от неговите подчинени, понесли на раменете си един черен цилиндър. Те се спуснаха до най-ниското ниво и положиха цилиндъра на пода. Когато вдигнаха похлупака, вътре имаше съвсем зряло мъжко тяло с бледа и подпухнала кожа и втренчени напред невиждащи очи. Ала гърдите му се повдигаха и спускаха — тялото бе живо.
Това също беше част от договора с Артад, макар че Аспасия не възнамеряваше да го спазва докрай.
Той пристъпи напред и застана пред цилиндъра. Поставиха на главата му метален пръстен, а един от аирлианците застана при пулта за управление. От вътрешната повърхност на пръстена се отделиха микросонди, които се забиха в мозъка на Аспасия. Всички негови спомени, цялата му индивидуалност, бяха прехвърлени и записани в машината. След това свалиха пръстена и Аспасия неволно опипа челото си, сякаш очакваше да види кръв по пръстите си.
После доближи цилиндъра и втренчи поглед в тялото. То все още бе само празен съд, готов да получи съхраненото в машината. Аспасия свали своята Ка и я допря до една вдлъбнатина. Светна индикаторна лампичка, която показваше, че спомените му са били прехвърлени в огърлицата. Той нагласи таймера на цилиндъра и напусна помещението, заключвайки вратата след себе си.
Аспасия предполагаше, че Артад следи движението му и ще узнае за това място и оборудването, което бе разтоварил. Още едно обстоятелство за успешното изпълнение на неговия план. Приключил със задачите, определени според примирието в Атлантида, Аспасия се върна на кораба-майка, който се издигна. След като прелетя почти половината свят, корабът се озова над един остров в Тихия океан, на който имаше три вулкана. Аспасия разположи поредния страж дълбоко в недрата на един угаснал вулкан, а след това нареди на малка част от хората да се заселят на острова. Един от подчинените му на име Рапа получи задачата да се смеси с хората и да ги направлява тайно по предначертания път. След много години този остров щеше да носи названието Великденски, но преди това щяха да го нарекат Рапа Нуи.
От Великденския остров корабът-майка се насочи към Южна Америка, където остави още един страж-компютър и поредната група заселници в Андите. Този път към тях бе прикрепен друг негов заместник на име Виракоча. Корабът-майка спря на още няколко места, разтоварвайки малки групи от хора, които да компенсират загубите от метеоритния дъжд — като земеделец, който засява нивата си след унищожителна градушка. Това също бе част от примирието, но Артад не знаеше, че заедно с всяка от групите Аспасия оставяше по един свой агент.