Донхад и Гуалкмай наблюдаваха издигащите се „нокти“ и кораба-майка.
— Слизай долу! — извика тя на мъжа си.
Корабът бе на около пет километра от външния пръстен на Атлантида. Хората на сушата вдигаха ръце към небето и си скубеха косите, сякаш предчувстваха, че ще се случи нещо ужасно. Едни се молеха, други размахваха гневно оръжия, но всичко бе напразно. Последните рибарски лодки бързаха да се отдалечат от това прокълнато място.
Изправени един до друг на борда, Донхад и Гуалкмай не сваляха очи от сушата. Атмосферата бе изпълнена със статично електричество, сякаш се задаваше буря.
Изведнъж ярка златиста светлина премина по борда на кораба-майка от носа до кърмата. Донхад бе присъствала и преди на подобна сцена и вече знаеше какво ще последва.
— По-бързо! — извика тя на капитана.
Златистата светлина сякаш замря на носа на кораба, превърна се в кълбо, от него бликна ярък сноп, който започна бързо да се разширява, докато достигна диаметър около осемстотин метра. В началото не се случваше нищо. Светлинният сноп пулсираше и се плъзгаше бавно над града и околната местност. След десетина подобни пулсации настъпи странно затишие.
Мъртвешко спокойствие в продължение на няколко секунди.
Донхад улови Гуалкмай за ръката. Дланта й беше влажна.
И тогава земята под Атлантида изригна.
Аспасия наблюдаваше същата картина на екрана на своя „нокът“. След първите няколко изстрела от кораба на Артад той вече знаеше какво ще се случи. Аирлианците бяха извършили детайлно проучване на планетната структура. Оръжието, което Артад използваше, умееше да пробужда силите, дремещи дълбоко в земните недра, и да ги изкарва на повърхността.
Взривната вълна на експлозията изби в миг и последните обитатели на Атлантида. И да бе оцелял някой, той бе пометен от бликналата през цепнатините лава. Разкъсан и напукан, целият остров се издигна на височина две хиляди метра, след това рухна обратно. Океанът го погълна заедно с димящата лава и от сблъсъка между двете сили се роди невиждано досега по мащаби цунами.
Малко по-късно от Атлантида не бе останала и следа.
Гуалкмай пръв съзря опасността.
— Обърни кърмата срещу вълната! — извика той на кормчията. Един кораб недалеч зад тях бе ударен странично от гигантската вълна и мигом се преобърна. Вълната ги застигна, повдигна ги и ги понесе със себе си. Гуалкмай прегърна Донхад през кръста и вкопчи свободната си ръка в перилата.
Вятърът рязко се усили. Един от моряците внезапно се издигна във въздуха, прелетя с безпомощни крясъци над тях и изчезна в морето. Бордът под краката им продължаваше да се издига.
— Обичам те! — извика Донхад.
Той кимна, без да откъсва очи от вълната.
— Ще се справим — чу го да вика на пресекулки. — Само се дръж!
Най-сетне корабът започна да се плъзга по задната и не толкова стръмна стена на вълната. Измина почти цяла минута, преди отново да заемат хоризонтално положение. Развълнуваният океан около тях бе изпълнен с останки от кораби и трупове. Гуалкмай я пусна. Двамата се огледаха. Там, където доскоро се издигаше Атлантида, сега имаше само черни водовъртежи.
— Временно примирие, Гуалкмай — произнесе Донхад.
Гуалкмай кимна.
— Неутрализирахме ги — поне за известен период. Те вече не са богове.
— Поне за известен период — повтори тя.
— За нас всеки ден е спечелен, Донхад. След време всичко ще е различно. Може да се каже, че приключихме успешно с първата част от нашата мисия. Аирлианците се обърнаха един срещу друг и от това изгубиха и двете страни.
— Но никой не е победен — намръщи се тя. — Добре знаеш, че това тяхно примирие е истински фарс. И двете страни ще се опитват да използват Водачи и Сенки, за да…
Гуалкмай вдигна ръка.
— Направихме каквото можахме. Което е повече, отколкото се надявахме. Спечелихме време за хората от този свят. Освен това ще останем тук, за да им помогнем, когато удари часът за последната война.
Донхад знаеше, че е прав. Бяха постигнали много повече, отколкото се надяваха. Бяха сложили край на управлението на боговете. Гуалкмай потърси капитана на кораба и му поръча да поемат курс на север. Когато се върна при нея, забеляза, че гледа нагоре. Досети се за какво си мисли.
— Той отдавна е мъртъв — рече.
— Зная. Но все още тъгувам по него.
Аспасия бе насочил сензорите на „хищния нокът“ към планетата, от която се отдалечаваше. Виждаше кораба на Артад, който кръжеше бавно над мястото, където доскоро се издигаше Атлантида. Вълната, вдигната при взрива, се разпространяваше със скорост от шестстотин километра в час.