Първо достигна западния бряг на Африка. В крайбрежните плитчини вълната се забави, но набра височина.
За тези, които обитаваха крайбрежието, първият признак, че ще се случи нещо, бе внезапно отдръпналият се навътре океан. Върху оголеното тинесто дъно безпомощно се мятаха риби. Някои от хората се заеха да събират тази неочаквана плячка, без да предполагат какво ги очаква.
Тътен като от хиляди морски бури раздра въздуха. И тогава се появи водната стена. Тя заля брега и продължи навътре със скорост от двеста километра в час. Част от вълната премина през Херкулесовите колони и навлезе в Средиземно море. В другия край на света гигантска вълна нахлу във вътрешността на Северна и Южна Америка, предизвиквайки навсякъде разрушения, които щяха да залегнат в основата на човешката легенда за Всемирния потоп.
Аспасия не се интересуваше особено от последствията, причинени от гигантската приливна вълна. Сензорите му продължаваха да следят придвижването на Артад, чийто кораб-майка прекоси Европа и увисна над една земя между Азия, Европа и Африка, където разтовари няколко хиляди души. След като хората се разпръснаха, Артад постъпи също както Аспасия в Северна Америка — изкопа огромна подземна кухина и скри кораба-майка вътре.
Въпреки че вече се намираше на огромно разстояние от Земята, Аспасия продължаваше да следи шест златисти дискове на Артад, които заобиколиха планетата и се скриха от другата й страна. Не беше се съмнявал, че Артад има свои идеи как да спазва примирието. Така би постъпил всеки аирлианец.
Донхад лежеше до Гуалкмай. Духаше слаб ветрец, който отнасяше кораба на северозапад.
— Колко нещастници загинаха! — промърмори тя.
— Така е — кимна Гуалкмай, загледан в звездите.
— Как мислиш… — Гуалкмай я спря с пръст на устните й.
— Шшшт — прошепна той. — Нали затова дойдохме тук? Това няма да са последните жертви. Очаква ни дълга и мъчителна борба. И това е само началото.
7.
Миналото, 10 000 г.пр.Хр.
Докато плаваха на североизток, Донхад и Гуалкмай видяха и други кораби, повечето от които бяха пострадали по време на бурята. На два пъти спираха, за да качат корабокрушенци или да разменят припаси. На един от тези кораби имаше двайсетина молители, избягали от храма, след като корабът-майка бе хлопнал под носа им вратите на своя хангар. Отнасянето на кивота и Граала им беше дало знак, че краят е близо и трябва да се спасяват както могат.
Донхад реши, че това е подходяща възможност. Тя събра двайсет и четиримата оцелели молители и им разказа истината за аирлианците — до най-малки подробности. Не им разкри обаче откъде са дошли двамата с Гуалкмай. Обясни им, че аирлианците не са божества, а същества, използвали хората за своите цели. След всичко преживяно молителите лесно й повярваха. Когато наближиха югозападните брегове на Англия, двамата с Гуалкмай вече имаха планове как да използват тези хора.
Поведоха ги към вътрешността. Вървяха без спиране няколко дни, докато най-сетне пристигнаха на брега на едно езеро. В средата му се издигаше конусовиден хълм, висок сто и шейсет метра. Донхад и Гуалкмай бяха открили това странно геоложко хрумване на природата преди неколкостотин години. На южния край на езерото имаше малко селище. Когато видяха странно облечените пришълци, жителите му се разбягаха и групата се натовари необезпокоявана на лодките, за да може да прекоси езерото. Но преди това Донхад се погрижи да се запасят с факли.
Една тъничка пътека се виеше нагоре по склона на хълма и те незабавно започнаха да се катерят по нея. Скоро стигнаха върха, откъдето се разкриваше величествена гледка. Езерото бе разположено насред обширна равнина. На самия връх на хълма имаше кръг от опушени камъни, обозначаващи мястото, където местните бяха палили огън. Близо до огнището стърчеше един по-голям камък, висок трийсетина сантиметра, дълъг метър и половина и широк около метър. Донхад и Гуалкмай го бяха поставили тук с огромни усилия. Но сега под него бяха подредени различни предмети — изсъхнали цветя, мумифицирани трупове на дребни животни — които сочеха, че камъкът е придобил култово значение за тукашните обитатели.
Гуалкмай посегна да очисти подножието на камъка, но Донхад го спря.
— Митовете са полезно нещо — рече тя и внимателно отмести предметите. След това смъкна медальона от шията си и го пъхна в една цепнатина в основата на камъка. Молителите отстъпиха назад стреснато, когато камъкът неочаквано потъна надолу и се отмести встрани, разкривайки отвора на тесен и тъмен тунел. Донхад ги поведе по стълбището, а Гуалкмай остана на опашката. Светлините на факлите хвърляха трепкащи отражения върху стените, докато се спускаха към неизвестното.