„Има три подземни помещения — камери — покрай четвъртия от Пътищата на Росту, който свършва малко след тях. Потърсих скрити процепи за достъп в стените, но не намерих. Във всяка от камерите са положени по два черни цилиндъра. В тези цилиндри видях да лежат окаяни създания — полухора-полуаирлианци. Потомство на аирлиански мъже и човешки жени.
Използват ги, за да им точат кръвта. Всеки месец по пълнолуние жреци пускат кръв на молители и я събират в делви, които сетне свалят в камерите и хранят шестимата затворници в тубите. А после слизат аирлианците и се хранят с кръвта на шестимата.
Защо го правят — нямам представа.
Има една врата, която води към Архиварната — в пиедестала под статуята на Хор, между лапите на Сфинкса. Влизах там четири пъти. Освен това има едно същество, което охранява тунелите. Златиста сфера, диаметърът й е около метър, с черни израстъци във всички посоки. Не забелязва само онези, които стоят съвършено неподвижно или са покрити с наметало. Изгубих най-големия си син при първата среща с нея.
Тук тръгва тунелът към камерите с онези злощастни създания.“
Докато четеше, Донхад усети, че дори косъмчетата по гърба й настръхват. Тя знаеше защо аирлианците постъпват така. Бяха открили няколко сходни места на нейната планета — в подземни аирлиански станции, които бяха разрушили. Джобб също им бе съобщил за подобна практика на Атлантида. Заразени с аирлиански вирус, междурасовите хибриди можеха да живеят дълъг и изпълнен с мъчения живот, доставяйки удоволствие на своите господари.
Тя запомни пътя и нави свитъка.
— Какви други доклади си получил? — попита Гуалкмай.
Брин донесе още няколко свитъка.
Тя прегледа един по един свитъците. Четеше доста бързо, само понякога се затрудняваше с променените знаци.
— Какво друго? — нетърпеливо попита Гуалкмай.
— Аирлианецът, който е управлявал Атлантида, се е наричал Аспасия.
— Това вече го знаем — изръмжа Гуалкмай.
— Името на другия, който дойде да разбере защо е прекъсната връзката, е Артад. Споразумели са се да сключат примирие и унищожаването на Атлантида е било част от сделката. Наш уаджет е открил друга тайна аирлианска база в страна на име Китай. — Тя откри и посочи мястото на картата. — Намира се ето тук. Под една изкуствено вдигната планина.
— Кои аирлианци? От коя група?
Донхад повдигна рамене.
— Не пише. — Тя прочете мълчаливо и останалите свитъци, сетне ги върна на Брин, който ги прибра в сандъка. — Има сведения за аирлианско-човешки клонинги, наричани Онези, които чакат, както и за Водачи и жреци, срещани на различни места. Изглежда войната между двете фракции на аирлианците се води чрез пълномощници.
— Какво ще правим сега? — попита Гуалкмай, който предпочиташе действието пред разсъжденията. Донхад игнорира въпроса му и се обърна към Брин.
— Имаш ли свой наследник?
Брин кимна.
— Синът ми живее в селото с майка си, но съм му предал всички мои знания. Готов е да заеме мястото ми, когато удари часът.
— Справил си се добре, Брин.
Старецът се усмихна.
— Никак не беше лесно. Повечето от селяните се боят от хълма насред езерото. Но има и такива, които вярват, че тук е скрито голямо богатство. На четири пъти се опитваха да проникнат, но не успяха да преодолеят каменната врата. Трябва да внимавам, когато я отварям. Синът ми носи припаси само по тъмно.
— Службата, която изпълняваш, е особено важна — рече Донхад. — Макар че едва ли ще видиш плодовете й в твоя живот.
— Отиваме в Египет — съобщи Донхад на Гуалкмай, докато пресичаха с малката лодка езерото около Авалон. Брин бе останал на върха на хълма, откъдето ги изпращаше мълчалив и развълнуван. Думите на Донхад го бяха трогнали.
— Не сме достатъчно силни да вземем Граала — възрази Гуалкмай. — Ако отворим Архиварната, ще предизвестим техния страж и това ще доведе аирлианците.
— Не съм казвала, че ще вземем Граала — отвърна тя. — Но е време да създадем малко неприятности на аирлианците.
— И какви по-точно? — засмя се Гуалкмай.
— Да разпалим омразата на онези, които те използват.
— На кого по-точно?
— На неживите, с които се забавляват.
Пътуването до Египет се оказа доста трудно. Изглежда морското дело бе западнало от времето на Атлантида насам. Повечето моряци предпочитаха да плават само в крайбрежни води. Едва успяха да пресекат пролива между острова и континента. Оттам взеха друг кораб, който обаче следваше всяка извивка на брега и спираше често за провизии и прясна вода. На няколко пъти ги застигаха бури и моряците отказваха да излязат в морето. Бяха ужасно суеверни и се бояха от всякакви поверия и поличби.