Цилиндрите бяха оборудвани така, че да не може да се отварят отвътре. Тя се надвеси над контролното табло и програмира цилиндъра да събуди онзи, или онова, което се намираше вътре. След това дръпна резето на по-близкия цилиндър и повдигна похлупака.
Тялото вътре наподобяваше човешко, но беше много високо, с бледа кожа и яркочервена коса. Кожата му бе изпъната върху костите и черепа и му придаваше скелетоподобен вид. То потрепери, разбудено от електрически сигнали.
Донхад се наведе и заговори на аирлиански.
— Боговете трябва да умрат, за да се измъкнеш оттук. Инак ще издъхнеш в мъки след един дълъг и безцелен живот.
Думите й отекнаха в стените на килията. По изненаданото изражение на лицето на странното създание пролича, че я е разбрало. Клепачите му се повдигнаха. Зениците му имаха едва забележим червеникав оттенък — сигурен белег, че в жилите му тече аирлианска кръв. Гуалкмай бе останал в коридора и се озърташе с меч в ръка.
Донхад докосна с пръст шията на съществото. Там имаше имплантирана в кожата клапа.
— От доста време те използват, нали?
Съществото седна в цилиндъра. Тялото му бе обвито с еластични мускулни стимулатори, които да го предпазят от ефекта на дългото залежаване. То извърна глава и погледна към съседния цилиндър. Донхад отиде при него и вдигна похлупака. Второто тяло бе на жена.
Донхад се върна при мъжа. Досега не бе произнесъл нито думичка. Търпението бе достойнство, което Донхад умееше да цени.
— Та както ти казах — продължи тя, — няма да издържиш дълго. Ако не направиш нещо, някой ден ще умреш. Всеки път, когато те източват, процентът на тяхната кръв в жилите ти намалява, а на човешката расте. Скоро вече няма да си им нужен. Тогава ще вземат някой друг, ще те заменят. Може би вече отглеждат твоя заместник. Много ги бива да планират нещата, свързани с техните нужди и удоволствия.
— Откъде знаеш всичко това? — попита мъжът.
— Зная всичко за тях. Те не са богове, а същества от… — Донхад посочи нагоре. — От звездите. Използват нас, хората, и такива като теб, мелези между хора и самите тях. Трудно ми е да определя кой е най-тежкият от всичките им грехове. Това, което правят с теб, поне е очевидно. Но действията им по отношение на човечеството са далеч по-коварни и същевременно лицемерни. Не е изключено в най-скоро време да решат да потънат в сън за няколко хиляди години и в такъв случай нуждата от теб ще отпадне и ще те убият.
Мъжът все още изглеждаше объркан. Сигурно му беше трудно да възприеме внезапната промяна. Но нямаха време да стоят тук и да си приказват.
— Защо искаш да ни помогнеш? Ти си човек. Ние не сме. Наполовина сме като тях.
— Защото съм сигурна, че ги ненавиждате не по-малко от мен — обясни Донхад. — Повечето хора са като овце. Радват се, като дойде време за паша, и оставят на боговете да вземат решенията вместо тях.
— Не можеш да убиеш боговете — поклати глава жената. — Те са безсмъртни.
Донхад повдигна наметалото си и им показа шестте черни кинжала, затъкнати в пояса й.
— С тези ще можете. Изработени са от самите богове — за да се унищожават един друг.
Жената я погледна скептично.
— Дори и да убием боговете, жреците ще ни погубят, нали?
— Не и ако сте безсмъртни — отвърна Донхад.
— Граалът? — обади се мъжът.
Донхад кимна.
— Убивате боговете. Влизате в Черния сфинкс, взимате Граала, който е скрит там, и отпивате от него, както ви бяха обещали в самото начало същите тези богове. И тогава ще станете безсмъртни.
— Коя си ти? — настояваше да узнае мъжът.
— Името ми е Донхад. Двамата с моя помощник — тя посочи Гуалкмай — от доста време воюваме с боговете. Това трябва да ви е достатъчно. Вашите врагове са наши врагове.
— Вашите врагове са наши родители — възрази мъжът.
— Един от вашите родители — поправи го Донхад. — Другият родител на всеки от вас е човек, отвлечен от боговете, за да си доставят удоволствие и да ви създадат. Боговете не заслужават нито обичта ви, нито уважението ви. Те ви точат кръвта, а накрая ви убиват без капчица съжаление.
— И как да извършим това, което ни предлагаш? — попита мъжът и разклати веригите си.
Донхад извади изпод наметалото си пръчка от аирлиански метал.
— Тази нощ. След церемонията, посветена на лятното слънцестоене. Ще последвате боговете, които ще присъстват на нея, до едно от скривалищата им в Пътищата на Росту. — Тя пъхна металния лост в една от брънките на веригата на дъното на саркофага. След това погледна мъжа с вдигнати вежди. — Искаш ли да бъдеш свободен?