— „Служим вярно заради обещанието за вечен живот, с който ще ни дари Граалът. Служим вярно, както бащите ни, както бащите на нашите бащи, още от първия ден на царството на боговете, което ни извади от мрака. Служим вярно, защото това е най-голямата добродетел.“
Донхад го побутна по рамото и посочи с ръка:
— Ето там.
Скрити в сенките в единия край на вдлъбнатината, в която лежеше Сфинксът, се спотайваха шест фигури.
— Значи не са избягали.
— Жаждата за мъст е могъща сила — рече Донхад. — А и примамката на Граала…
Гуалкмай замръзна, когато в тъмния отвор на пиедестала се показаха две фигури. Едната вдигна ръка за поздрав и изпод ръкава на наметката му се подадоха шест пръста. Донхад също наблюдаваше аирлианците, когато забеляза някой да се прокрадва в сенките вдясно от тях. Тя го посочи на Гуалкмай.
— Наблюдателят.
Жреците се изправиха и си тръгнаха. Отиваха в съседния храм, където щяха да продължат с молитвите. Двамата аирлианци изчезнаха в тъмния отвор под гърдите на Черния сфинкс. Скоро отвън остана само един жрец. В мига, когато се извърна, за да последва двамата аирлианци във вътрешността на Сфинкса, шестимата се надигнаха от сенките и го нападнаха.
— Всичко върви според плана — прошепна Гуалкмай, който изглежда се бе съмнявал, че получовеците ще извършат онова, което се иска от тях.
— Казах ти, че жаждата за мъст е могъща сила.
Шестимата потънаха в тъмнината, оставяйки зад себе си мъртвото тяло на жреца. Наблюдателят ги последва точно според разпорежданията на Донхад.
— Само двама оцеляха — рече Гуалкмай след няколко часа.
— Повече, отколкото очаквах — отвърна Донхад. Гледаха как Наблюдателят и двамата оцелели се спотайваха до ръба на вдлъбнатината.
— Какво чакат? — попита Гуалкмай.
— Същото, каквото и ние — реакцията.
Слънцето изгря и лъчите му озариха два X-образни кръста, зад които имаше хибернационен цилиндър. Донхад вече се досещаше какво ще последва.
— Най-добре да си вървим — предложи Гуалкмай.
Донхад беше като парализирана. Не можеше да откъсне очи от главата на Черния сфинкс, върху която се издигаха кръстовете. Множеството във вдлъбнатината наброяваше няколко хиляди души, но цареше необичайна тишина.
Каменната врата между лапите на Сфинкса се отвори и отвътре се показа процесия от жреци, водещи трима завързани пленници — половината от групата, която Донхад и Гуалкмай бяха освободили предната нощ. И тримата бяха ужасно бледи и Донхад предположи, че са им източили кръвта дотолкова, че да могат да се крепят на краката си. Жената, която Носферату бе прегърнал, бе с отсечена дясна китка. Изтикаха ги нагоре към върха. Малко след това се появиха четирима аирлианци. Всички присъстващи, с изключение на жреците и пленниците, паднаха на колене и сведоха покорно глави. Гуалкмай изсумтя презрително. Аирлианците носеха черни наметала със спуснати напред качулки. Те се заизкачваха бавно нагоре по стълбата към върха на Сфинкса. Донхад усети, че Гуалкмай се напряга — в края на краищата той беше богоубиец.
Един от жреците пристъпи напред и произнесе с ясен глас:
— Вижте цената на непокорството. Вижте цената на предателството. Вижте цената на неподчинението.
Двама от пленниците бяха разпънати върху дървените кръстове. Скъсаха им дрехите и отдолу се показа бледата им кожа. Жреците извадиха кожени каиши, накиснаха ги във ведро с вода и започнаха да ги усукват около крайниците на жертвите. Каишите бяха широки около три сантиметра, навиваха ги през пет сантиметра и през процепите се виждаше бялата кожа. Жреците продължиха да работят методично, докато увиха в каиши ръцете до подмишниците и краката до слабините.
Когато приключиха, върховният жрец се провикна отново:
— Вижте цената на непокорството. Вижте цената на предателството. Вижте цената на неподчинението.
Гуалкмай сграбчи Донхад за рамото.
— Не бива да гледаме това. Вече сме… — той млъкна, преди да завърши изречението.
— Вече сме го виждали — довърши вместо него Донхад.
Един от пленниците изстена от болка. Донхад затвори очи, но не можа да прогони образа на баща си, разпънат по същия начин с кожени каиши, начин да се умре, докато изсъхващите каиши прогонват кръвта от крайниците и жертвата продължава да се гърчи в непоносими болки. Сега вече и двамата пленници виеха от неистови мъки.
— Да вървим — прошепна тя.
Те се спуснаха от ръба на вдлъбнатината. Тъкмо в този момент жрецът се провикна за трети път: