10.
2528 г.пр.Хр.: Слънчевата система
За да намали скоростта си в междузвездното пространство, космическият кораб използва гравитационното поле на звездата. Корабът бе малък, вероятно разузнавателен, и още докато забавяше, сензорите му се настроиха към сигнала, който го бе привлякъл в тази система по време на близо вековния му патрулен обход. Носът на кораба се извъртя към третата планета, а вътре вече анализираха първата получена информация. Сигналът беше странен — пасивен по характер, еднообразно отражение на светлинни лъчи от системната звезда върху нещо на повърхността на планетата — но нямаше никакво съмнение, че необичайният ефект е дело на разум.
Тъкмо това бе задачата на кораба — да търси и анализира информация от подобен характер и после да изпраща доклади за евентуално наличие на живот сред звездите. А от съществата, които съставляваха неговия екипаж, се изискваше да откриват, инфилтрират, консумират и в края на краищата да унищожат всякакви интелигентни форми на живот, които се отличаваха от тях самите.
След като не засече никакви активни сканиращи системи, нито признаци за наличие на усъвършенствани оръжия, корабът избълва еднократен енергиен импулс. Това всъщност бе пакет от сканиращи сигнали към третата планета, за да определи източника на неразбираемия сигнал.
Екипажът не знаеше, че импулсът им е бил засечен от пасивни сензори, докато е преминавал атмосферата на планетата. Един невероятно сложен компютър, функциониращ в минимален режим на енергоразход, засече импулса, анализира го и за частици от секундата изработи цяла серия от възможни противодействия. Тъй като възможностите му заради нискоенергийния режим бяха ограничени доста, той бързо избра най-подходящия от тези модели.
2528 г., Стоунхендж
Когато повдигна похлупака, Донхад бе посрещната от тревожно мигаща червена светлина. Тя седна, усещайки мъчителни спазми в отпуснатите си мускули след продължителното лежане. Наложи се да си разтърка очите, за да може да фокусира погледа. Видя, че капакът на Гуалкмай се повдига бавно. Той още седеше, когато тя излезе от цилиндъра, зашляпа с боси крака по металния под на „Финбар“ и бързо навлече комбинезона и обувките.
— Какво има? — попита пресипнало Гуалкмай.
Донхад се настани на пилотското място и прегледа уредите. После включи главния компютър и спря мигащата светлина. По екрана се плъзнаха колонки от информация и тя едва успяваше да ги следва.
— Засечен информационен трафик между стражите — рече тя на Гуалкмай. — Нещо става.
— Какво…
— Към планетата се приближава космически кораб.
— Още един кораб-майка?
— Не. Този не е аирлиански.
— Древният враг?
Донхад кимна.
— И какво са предприели аирлианците? — попита Гуалкмай и се надигна възбудено. — Сигурно е разузнавателен кораб на Гъмжилото. Будни ли са Артад и Аспасия?
— Не.
— Какво?
Донхад четеше внимателно съобщенията между стражите.
— Задействали са автоматична отбранителна система.
— Къде?
— В Гиза.
— Не можем да рискуваме — заяви Гуалкмай. — Корабът на Гъмжилото трябва да бъде унищожен. Ако аирлианската система не успее, ние ще го направим.
— И какво предлагаш?
— Да помогнем на аирлианците.
— Да помогнем на аирлианците?
— Налага се да изберем по-малката от двете злини. — Гуалкмай седна до нея и започна да включва една по една системи, дремещи от хиляди години.
2528 г., Платото Гиза
В Египет бяха настъпили промени. Черният сфинкс все така сияеше, озаряван от лъчите на изгряващото слънце, но зад лявото му рамо се издигаше Голямата пирамида, облицована с варовикови плочи. Варовикът отразяваше светлината и генерираше сигнала, който корабът на Гъмжилото бе уловил. На самия връх на високата над сто и шейсет метра пирамида сияеше яркочервен трапецовиден камък с височина шест метра, като венец на това велико творение на човешките ръце. Огромната пирамида стърчеше самотно сред голото плато. Далече на изток, на брега на Нил, се виждаха храмът на Хуфу и вторият храм — на Сфинкса. И докато пирамидата все още бе нова, Сфинксът пред храма бе пострадал от стихията на времето, тъй като се издигаше тук вече почти седем хиляди години — още от епохата, когато бяха управлявали боговете.
Между лапите на Сфинкса стоеше фараонът Хуфу, под чиято власт египтяните бяха работили в продължение на двайсет години — влачеха гигантски камъни, за да построят Голямата пирамида. Фараонът се просна в нозете на каменна статуя, издигната точно пред каменната гръд на сфинкса. Статуята бе висока почти три метра, със странно променени пропорции — тялото бе твърде късо, а ръцете и краката — прекалено дълги. Ушите се спускаха почти до раменете, а вместо очи бяха поставени два сияещи червени камъка. Върху главата имаше трети камък, който представляваше косата. Още по-странно за непредубедения наблюдател бе, че на всяка от ръцете имаше по шест пръста.