Хуфу бе наследил баща си около двадесетгодишен, а сега вече бе мъж в средата на своето жизнено поприще. Беше управлявал близо три десетилетия, през които Египет живееше в мир със съседите си, а в пределите на страната цареше благоденствие. Но мирът и разцветът бяха дело на боговете, за да могат усилията на народа да се насочат към изграждането на гигантските каменни здания. Материалът за тях се караше от горното поречие на реката с помощта на тръстикови салове. Хиляди хора целогодишно местеха блоковете от лодките до строителната площадка под строгите погледи на жреците, които стриктно следваха спуснатите им свише свещени планове.
Никой не знаеше каква роля изпълнява по-малката, червената пирамида на върха на голямата, но тя също бе част от плановете. Бяха я извадили от една от кухините, свързани с Пътищата на Росту, където можеха да слизат само боговете и жреците.
В лявата си ръка фараонът държеше скиптър, дълъг около трийсет сантиметра и завършващ с лъвска глава. Очите на лъва също бяха изработени от червени камъни, но тези бляскаха свирепо, сякаш озарени от вътрешна светлина. Хуфу бе събуден само преди няколко минути от върховния жрец Асим. Жрецът му бе подал с разтреперани ръце жезъла, сочейки му сияещите очи — нещо, което не бе виждал досега.
Още щом ги съгледа, Хуфу си навлече робата и изтича от двореца право при Сфинкса — така бе поръчал баща му, ако някога очите на жезъла блеснат. Сега лежеше в нозете на Хор, сина на Изида и Озирис, боговете, които бяха основали Египет още в зората на времето, през далечната Първа епоха. Епохата, в която бяха управлявали боговете, сменени след време от Сенките. А сетне на свой ред Сенките бяха предали властта на хората и първият фараон бе поел кормилото на царството — това бе началото на Епохата на фараоните, или Третата епоха.
Асим беше единственият човек наоколо. Той бе върховен жрец на култа към Изида и носеше червена роба. Дясната му ръка бе сгърчена и изсъхнала, срязана през сухожилията още в ранното му детство. На мястото на лявото му око зееше черна кухина, обгорена от нажежения ръжен, с който му бяха извадили окото. Глезените и подбедриците му бяха стегнати с лико, за да може да пристъпва, тъй като също в детска възраст му бяха срязали сухожилията. Освен това жрецът беше кастриран малко преди началото на съзряването.
Обезобразяването бе едно от изискванията, за да стане върховен жрец на култа. Хуфу знаеше, че зад тези зловещи деяния се крият съвсем разумни причини. Целта бе да се утежни животът на върховния жрец, което да убие у него желанието за вечно съществувание и жаждата да се сдобие с Граала — за който се говореше, че се намира някъде в подземията на Черния сфинкс. Скиптърът, който Асим бе донесъл на Хуфу, бе ключът към Пътищата на Росту — сложна система от подземни тунели, из които освен боговете, можеха да се движат само последователите на Върховния жрец.
На шията на Асим висеше медальон с изображение на око, издълбано в пирамида, символ на неговата служба. Жрецът бе приклекнал на няколко крачки зад фараона и шепнеше съкровени слова на древния език, но от страх гласът му трепереше.
Фараонът приключи с молитвите, изправи се и погледна към Асим. Жрецът кимна. Хуфу положи скиптъра в една вдлъбнатина на пиедестала под статуята, която имаше същата форма.
Пиедесталът засия и погълна скиптъра. Каменната плоча се отмести встрани и под нея се показа тъмна стълба. Хуфу се поколеба, сетне слезе неохотно в тунела, следван от жреца, който се движеше изненадващо бързо за осакатените си крака. Зад тях каменната плоча се върна на мястото си.
Хуфу продължи навътре в тунела. Стените бяха съвършено гладки, шлифовани с умение или с инструменти, каквито и най-изкусните майстори не притежаваха. Но фараонът нямаше време да се любува на тази прекрасна изработка, тъй като сърцето му заплашваше да изскочи от гърдите. Беше върховен управител на цялата земя по поречието на Нил, на юг до гористите възвишения и на север до Средното море и много страни отвъд тези граници му плащаха данъци, но тук, в подземията на Гиза, той знаеше, че е само един слуга на боговете. Баща му никога не бе слизал тук, нито бащата на неговия баща, нито който и да било друг от рода преди него. Това бе възможност, от която всички се страхуваха, но я очакваха.