Свещенослужителят не бе произнесъл нито дума, откакто бе предал скиптъра на Хуфу, но такъв бе законът в Египет — никой не можеше да разговаря с фараона, преди той да се е обърнал към него.
— Асим.
— Да, господарю?
— Какво ни чака? — Хуфу не посмя да спре и говореше през рамо, докато бързаха надолу по коридора.
— Това са Пътищата на Росту — отвърна Асим с нисък и суров глас. — Били са построени от самите богове през време на Първата епоха, преди управлението на Сенките и на фараоните. Писано е, че тук, долу има шест дуата. Бих казал, господарю, че отиваме към единия от тях.
— Ти бил ли си във всичките?
— Не, господарю. Ходил съм само там, където е повелявал моят дълг.
— А в този, дето отиваме сега?
— В него, господарю, не съм влизал. Говори се, че в един от тези дуати се намира Архиварната — историята на времето, преди началото на нашата писана история. Времето, когато боговете са властвали отвъд хоризонта, далеч преди Първата епоха на Египет. Старото царство на боговете, отвъд Великото море.
Хуфу не се интересуваше от историята и боговете, а само от бъдещето.
— Казано е също така — вметна той, — че в залата на Архиварната се пази Граалът, който дарява вечен живот.
— Така, господарю — кимна Асим.
— Но не мислиш, че отиваме при него?
— Не е изключено, господарю. Завещано е, че ще получим Граала, когато боговете се завърнат, и пак ще се присъединим към тях. Дали пък построяването на Голямата пирамида не е край на дълговечния план, започнал още в началото на Първата епоха? Лично аз не съм виждал нито Архиварната, нито Граала, господарю.
— Може би не си ги търсил достатъчно упорито — подметна Хуфу.
Изграждането на пирамидата наистина бе подвиг, достоен за награда, рече си той. Въпреки чертежите, оставени им от боговете, инженерите неведнъж открито се опасяваха, че няма да могат да се справят. Други преди тях бяха опитвали да построят подобни пирамиди в по-малък мащаб, използвайки познанията на човечеството, и се бяха провалили. Но Хуфу от самото начало знаеше, че ще се справи — както и стана накрая.
Стигнаха едно разклонение. Пътят вдясно бе равен. Другият извиваше наляво и надолу. Хуфу знаеше посоката, бе я научил като малък от баща си. Той свърна уверено наляво. Целият трепереше и изведнъж осъзна, че се страхува. Той, който досега бе карал другите да се гърчат от страх! Но от друга страна, страхът бе и надежда — някъде там, сред тези тунели и подземия, може би щеше да открие не друго, а ключа към вечния живот, златния Граал на боговете, който им бе обещан толкова отдавна. И кой, ако не фараонът, осъществил божествения план, заслужава да бъде възнаграден? Не е ли дошъл денят на избраниците?
Тунелът свършваше с каменна стена. Асим свали медальона от шията си и го постави в едва забележима вдлъбнатина в центъра на камъка. Появиха се очертания на врата, сетне стената се плъзна нагоре. Асим пристъпи вътре и даде знак на фараона да го последва. Намираха се в малка крипта, дълга пет-шест метра. В центъра й стърчеше колона от червен кристал — начупената му повърхност хвърляше отблясъци. От върха на кристала се подаваше дръжка на меч. Хуфу пристъпи напред и Асим го последва. През прозрачните стени на кристала се виждаше, че мечът е прибран в ножница с красиви орнаменти. Никога досега фараонът не бе виждал толкова изкусно изработен меч.
— Какво е това? — попита той.
— Нарича се Екскалибур — отвърна Асим. — Трябва да хванеш дръжката, господарю. Да извадиш меча от кристала.
Хуфу протегна ръце и улови дръжката. Изтегли я бавно нагоре и мечът се показа заедно с ножницата.
— А сега оголи острието, господарю.
— Защо? — попита Хуфу.
— Защото, премъдри, той ще отключи червения камък, който поставихме на върха на пирамидата, за да може да действа, както му се повелява.
— А не е ли неразумно? Какво ще стори камъкът?
— Казвам това, което са ме учили, господарю. Много е важно.
Хуфу улови ножницата и изтегли меча. В същия миг по тялото му премина странна тръпка. Той се олюля и когато се озърна, откри, че криптата е озарена от златисто сияние. Хуфу премигна изплашено. Изведнъж по стените започнаха да трептят странни изображения — толкова бързо, че не можеше да ги проследи. Зърна огромен златен палат, пред който пирамидата щеше да е като джудже. Палатът се издигаше на хълма над един великолепен град от бял камък, а в далечината се виждаха три вулкана, и всичко това бе заобиколено от безкраен океан. После се мярна скалиста пустиня, насред която имаше изсъхнало езеро, причудлива страна, където пясъкът бе червен, а хоризонтът бе закрит от исполински планини. Имаше и други картини, но те се появяваха и изчезваха все по-бързо.