Гуалкмай погледна към приборите.
— Отломки на запад. Струва ми се, че сред тях видях и спасителна капсула.
— По дяволите! — изруга Донхад.
Златистото сияние в криптата постепенно угасна и Хуфу се свлече изтощен на пода. Нямаше сили дори да проговори, но подскочи, когато видението се обади отново.
— Сега вече сме в безопасност — продължаваше да превежда Асим. — Но… — той млъкна и затвори очи, съсредоточен върху превода. — Тя не е в безопасност.
— Кое не е в безопасност?
— Голямата пирамида. Главният страж. Пирамидата не изпълни предназначението си. Вместо боговете, тя повика врага. А щом враговете дойдоха веднъж, ще се появят и втори път. Това, което ги доведе тук, трябва да бъде разрушено. — Асим млъкна, очаквайки следващата тирада на прозрачното видение. — Вече зная какво трябва да бъде направено — продължи той след време. — Прибери меча обратно в ножницата, господарю.
Хуфу пъхна меча в ножницата.
— Ела, господарю — подкани го Асим. — Чака ни много работа.
Фараонът бе така поразен от събитията, разиграли се пред очите му, че дори не възрази, че жрецът му нарежда какво да прави. Той последва Асим, стиснал прибрания в ножницата меч.
Както Гуалкмай бе забелязал, от разрушения разузнавателен кораб се отдели едно черно ядро, приблизително пет метра в диаметър — металната му повърхност дори не бе надраскана от експлозията. Докато ядрото наближаваше земната повърхност, скоростта му започна да се забавя под въздействието на някакъв вътрешен механизъм, взаимодействащ с електромагнитното поле на Земята. Ала въпреки това падането бе достатъчно бързо от вътрешната му повърхност да се отделя топлина, превръщайки го в сияещо тяло в небето. Макар и позабавило скоростта си, ядрото се удари в една дюна с достатъчно сила, за да се забие дълбоко в пясъка. Когато спря своето движение, капсулата бе на около пет метра под повърхността.
Гуалкмай въздъхна облекчено, когато Донхад се появи иззад дюната, на която се бяха приземили. Той отвори люка и тя влезе, цялата обляна в пот. Сандалите й бяха покрити с пясък.
— Откри ли уаджета? — попита Гуалкмай.
Донхад кимна.
— В същата колиба.
Гуалкмай затвори люка зад нея.
— Удивително е как родът му е просъществувал толкова дълго. — Той вдигна „Финбар“ във въздуха и го насочи към пустинята. — Ще останем ли още малко в района?
— Да — кимна Донхад. — В случай че той се провали.
Около час след катастрофата към дюната се приближи човек на камила. Беше либиец, тръгнал за пазара в Кайро, но бе забелязал още от десетина мили падащата звезда. Воден от любопитство, мъжът остави сина си да наглежда кервана и се отправи към мястото, където бе паднал предметът от небето. Когато наближи дюната, той забеляза, че повърхността й не е гладка, а разровена на мястото на сблъсъка. Либиецът спря камилата в подножието на дюната и скочи от седлото. Лекият ветрец развяваше наметалото му. Той застина и се огледа. Имаше чувството, че го наблюдават, но не виждаше никого наоколо.
Чу някакъв звук и се обърна. Беше стържене, което идваше изпод пясъка. Мъжът пристъпи напред. Отново чу звук, но сякаш бе само шумолене. Либиецът спря и избърса потта от челото си. Имаше нещо в дюната — сигурен бе в това. Той погледна наляво и надясно, но не забеляза никакво движение. Измъкна от пояса си кривия кинжал и зачака. Шумът постепенно се усилваше.
Посъбрал кураж, камиларят направи няколко крачки напред и се озова в подножието на дюната. Тук звукът бе още по-силен. Либиецът завъртя кинжала и заби острието в пясъка — то не срещна никакво съпротивление. Удари отново и отново на различни места. Извади кинжала и завъртя глава.
Никакъв звук.
Пипалата се появиха точно между краката му и го обгърнаха през кръста. Мъжът размаха ръце и изкрещя ужасен. Замахна с кинжала и стовари острието върху гъвкавите пипала, но без никакъв ефект. Писъкът му замлъкна, когато тялото му потъна под пясъците.
Сетне се възцари тишина.
На около петстотин метра източно от дюната две черни очи бяха наблюдавали цялата случка. Човекът почака още няколко минути, без да откъсва поглед от мястото, където бе потънал либиецът, след това се надигна бавно, пропълзя назад, метна се на своята камила и я насочи към Гиза. Слънцето се отразяваше от масивния пръстен, който мъжът носеше на дясната си ръка, и гравираното там отворено око лъщеше. Ръката с пръстена бе положена върху гривата на камилата, но трепереше толкова силно, че мъжът я вдигна, за да не безпокои животното.