Асим работеше чевръсто, тъй като го очакваха още няколко хиляди гърла за рязане. Опашката от нещастници с превити рамене се виеше по дървено скеле до самия връх. Асим размахваше Екскалибур, меча на боговете, местеше се от една платформа на друга и посичаше вратовете на обречените. Войниците се грижеха опашката да се движи равномерно. Тук бяха всички работници — дори тези, които само бяха надниквали в пирамидата. След клането единствено Хуфу и Асим щяха да знаят какво се крие вътре.
Щом поредният работник пристъпеше на площадката, двама войници го сграбчваха за ръцете и го притискаха към масата, а един жрец му извиваше главата назад, в очакване към тях да се приближи Асим с Екскалибур. Кръвта, която рукваше от прерязаните шийни артерии, се събираше в един улей, преминаваше през нарочно поставена тръба, и сетне се изливаше върху варовиковото покритие на пирамидата. Три от стените й вече бяха обагрени в кървавочервено и сега потокът бе насочен към четвъртата.
С притъпени от дългогодишен тежък труд умове, заобиколени от въоръжени войници, свикнали да се подчиняват безпрекословно на фараона и боговете, нещастниците търпеливо очакваха отредената им участ. Ако някой от тях се опиташе да избяга, войниците мигом го събаряха, отнасяха го горе и го полагаха на някоя от масите.
Не само работници, инженери и свещеници имаше в редицата, но и пътешественици, уловени предния ден в пустинята. Либиецът, който се бе доближил до пясъчната дюна, също бе тук, окован във вериги заедно със спътниците си от кервана. Когато погледът му попадна върху Екскалибур, покорството му пред неизбежната участ мигом се изпари и той се задърпа назад. Неколцина войници го повлякоха към една от масите, където Асим му преряза гърлото с рязко движение. Ала за негова изненада тялото на либиеца се изви назад и остана изправено, докато от зейналата в гърлото му рана шуртеше кръв. Войниците, които го бяха довлекли, го натиснаха още по-силно, но не можаха да го надвият. С мощен удар либиецът им скърши вратовете. Асим използва този момент и заби острието на меча в корема му.
Нечовешки крясък се изтръгна от устните на либиеца. Позлатеният трон на Хуфу бе само на десетина крачки от тази зловеща сцена. Фараонът извика от ужас, когато от раната на гърдите на либиеца внезапно се показаха няколко сивкаво-черни пипала, които завършваха с по три пръстчета. Тялото продължаваше да се извива назад до неестествен ъгъл, сякаш гръбнакът му се бе превърнал в отпусната струна. Асим замахна с меча и отсече помръдващите пипала. Отрязаната част тупна на земята, сгърчи се и мигом изсъхна, сякаш бе изгорена от силен огън. Останалото се прибра в тялото, което рухна на земята. Едва сега жрецът отстъпи назад, но държеше Екскалибур вдигнат и готов за удар.
— Какво беше това? — попита Хуфу.
Асим прониза още няколко пъти окървавения труп с върха на меча.
— Изгорете трупа — нареди той. — А пепелта разпилейте. — Той се обърна към фараона. — Древният враг, господарю. Дошъл е с птицата, която видяхме вчера.
— Какъв е този враг?
— Това е врагът на боговете и нашият враг.
— Но как е влязъл в човека?
— Нямам представа, господарю. Вчера видението ми каза да го търся по този начин.
— Но как е оцелял? Нали видяхме, че птицата пада в пламъци?
— Това също не зная, господарю, но видението ме предупреди, че може да се появи сред нас. Каза ми да използвам меча, за да го убия.
— Това оръжие наистина е могъщо — замислено поклати глава Хуфу.
— Изковано е, за да служи на абсолютния владетел.
Хуфу кимна, сякаш тази мисъл вече му бе минала през ума. Даваше си сметка, че оръжие с подобна сила крие както необятни възможности, така и страшни опасности.
Асим даде знак на войниците да продължат с прекъснатата работа. Когато и последният работник бе обезглавен, а тялото му — хвърлено от пирамидата и изгорено, и четирите страни на Голямата пирамида бяха облени в кръв. Случката с либиеца не се повтори.
Донхад пресметна, че жертвите на клането върху стените на Голямата пирамида надхвърляха пет хиляди души за по-малко от четири часа. Беше наблюдавала сцената отдалеч с мощен бинокъл и бе видяла всичко. Не за първи път присъстваше на подобни ужасяващи картини, но това не бе притъпило болката й. Тя не откъсна очи от окулярите, когато жрецът приключи и отнесе меча на фараона.
— Какво правят? — попита Гуалкмай, когато войниците започнаха да забиват дървени клинове във варовиковата обвивка на всички места, където имаше цепнатини. Облицовката започна да се рони на големи парчета.
— Разрушават сигнала.