— Сигнала?
— Онова, което привлече тук Гъмжилото — обясни Донхад. — Гладката повърхност, ъгълът, конструкцията — всичко, което отразяваше слънчевата светлина под определен ъгъл.
— А защо въобще е трябвало да построят пирамидата?
— Според уаджета — защото боговете са ги изоставили. — Тя знаеше, че това не е отговор на същината на въпроса му, и затова продължи. — Когато Артад навлезе в системата, първата му работа бе да унищожи предавателя на Марс. Аспасия сигурно е решил да обърне нещата в своя полза, като прати свой сигнал до Аирлианската империя и да стовари цялата вина върху Артад. Идеята как да прати пасивен сигнал му е хрумнала доста отдавна — това е завещаният план. Само че сигналът доведе тук не аирлианците, а Гъмжилото. И сега пирамидата трябва да бъде разрушена.
Тя отново вдигна бинокъла. Тъкмо в този момент фараонът и неговият върховен жрец се спускаха надолу по дървената стълба.
— Господарю, издай заповед никой да не описва събитията от този ден — рече Асим.
— Какво да направя с меча? — попита Хуфу. — Може би трябва да го задържа, в случай че ни нападнат отново?
— Не мечът спря Древния враг, господарю, а Главният страж. Без варовика пирамидата не може да го привлече повторно.
— А защо днес използва меча за да избиеш всичките тези хора? Защо не предпочете ритуалния нож?
— Защото в меча се крие и една друга сила — обясни Асим. — Както сам видя, той е в състояние да убие онова, което се беше спотаило в човешкото тяло — дори ако е безсмъртно.
— Безсмъртно? — повтори Хуфу и се надвеси над него. — Да не би да е пило от Граала?
— Съмнявам се. Въпреки това всички, които са слизали в тунелите, трябва да умрат.
— Не те разбирам.
— Аз също не разбирам много неща, господарю. Правя само каквото ми наредят боговете. Мечът е ключ, който трябва да бъде скрит отново.
— Но защо боговете ни накараха да построим… пирамидата, щом тя доведе тук враговете?
— Боговете се надяваха, че ще повика други богове от небесата. — При повторението на отговора Хуфу почувства отчаяние.
— И сега? — разпери той ръце. — Сега какво ще правя?
— Ти управляваш, господарю.
— А Екскалибур?
— Докато още е в ножницата, аз ще го отнеса долу в един от дуатите, където боговете могат да го открият, ако им потрябва. Ще е нужен и за Главния страж, като се върне.
Хуфу разкопча колана и подаде ножницата на Асим. Жрецът го пое и тръгна към входа на подземията.
— Готов ли е уаджетът? — попита Гуалкмай.
— Предполагам, че е готов — въздъхна Донхад. — Но сигурно му е тежко. Днес изгуби цялото си семейство на стените на пирамидата.
— Е, тогава и ние можем да вървим.
— Ами ако се провали? — поколеба се Донхад.
— Като се провали, ще се провали — отвърна философски Гуалкмай. — Щом никой не събуди аирлианците при такава очевидна заплаха, значи ще спят още дълго. И ние ще постъпим като тях. Тези хора още са далеч от възможността да се разбунтуват. — Той положи ръка на рамото на Донхад. — Не е дошъл моментът.
Асим вървеше по каменния коридор, стиснал в едната си ръка скиптъра, а в другата — Екскалибур. Изведнъж спря, почака една минута, после продължи. На разклонението свърна вдясно, но замръзна на място — пред него стоеше човек.
— Каджи! Знаех, че ще се появиш. Душиш наоколо като плъх.
— По-добре плъх, отколкото роб.
Асим плю презрително в краката му.
— Уаджет. Вие предадохте нашата професия.
Каджи поклати глава.
— Ние сме я предали, така ли? И кого предадохме? „Боговете“, които ни оставиха да се борим сами? Които позволиха да разрушат домовете ни и да избият сънародниците ни? Какво свърши днес? Колцина намериха смъртта си в ръцете ти заради твоите „богове“? Колко още трябва да умрат?
— Ти си Наблюдател — рече Асим. — Нищо не можеш да ми сториш — такива са законите на вашия орден. Махни се от пътя ми.
Каджи стисна зъби.
— Днес изгубих трима братя, шест племенници и двама от тримата си синове. Загинаха на пирамидата.
Асим неволно отстъпи назад.
— Заклел си се само да наблюдаваш.
— Вече не съм Наблюдател. Едничкият ми оцелял син е следващият уаджет. Следващият Наблюдател на Гиза, на Пътищата на Росту.
— Но клетвата остава в сила!
— Нали знаеш, че зад нас стоят Онези, които действат. — Каджи вдигна ръка и разпери пръсти — пръстенът със знака на неговия орден липсваше. — След като отворих вратата към Пътищата, оставих пръстена, за да го намери синът ми.