— Да… да… обещавам да го направя…
— Не ти вярвам — прекъсна го Каджи. — Но ако те убия, няма да постигна нищо, а и вече нямаш друг избор, освен да управляваш като човек. По-важното е, че посях в душата ти семето на съмнението. Може би това е всичко, което мога да направя. От това семе някой ден ще порасте независимост. Способност да мислим сами за себе си. Толкова пъти са ни лъгали — богове и жреци. Време е да изковем своя истина.
След тези думи Каджи се обърна и тръгна надолу по стълбата. Докато си пробиваше път през множеството, пазачите почтително му съдействаха, разпознали наметалото на върховния жрец. Каджи успешно имитираше странната походка на Асим, но само докато стигна до храма. Там той ускори ход и бързо стигна до брега на Нил, където в малка лодка го очакваше млад мъж с медальона на Наблюдател.
В средата на лодката здраво бе закрепен дървен сандък с дължина около метър. Младежът вдигна капака и Каджи положи вътре меча с ножницата. После извади навит на руло пергамент — доклада му до щаба на Наблюдателите — и го подаде на младия човек. Лодката се плъзна в нощта и пое по дългия си път, за да достави меча и доклада.
Екскалибур изчезна в тъмнината.
11.
1500 г.пр.Хр., Стоунхендж
Нямаше тревожно мигане на светлини, когато Донхад повдигна похлупака на своя цилиндър. Тя погледна таблото и установи, че са изминали още хиляда години — както беше планирано — от предишното им пробуждане. И този път тя стана и се облече по-бързо от Гуалкмай. Той още се надигаше, когато Донхад вече се настани до компютъра.
— Има ли нещо?
— Този път нищо, което да е пробудило вниманието на стражите.
— Е, значи поне Гъмжилото не се е връщало — кимна Гуалкмай. — Мисля, че ще е добре да идем до Авалон. Интересно дали там все още има Наблюдател.
— Надявам се — рече Донхад, докато си слагаше наметалото. — Скоро ще разберем.
Селцето на брега на езерото беше необитаемо от доста време, ако се съдеше по хлътналите покриви на къщите. Нямаше нито една лодка на брега и двамата постояха известно време под дъжда, загледани към островърхия остров. Върхът му бе обгърнат в мъгла, но въпреки това се виждаше, че там е вдигната някаква каменна постройка.
— Бих могъл да скова лодка — рече Гуалкмай.
— Имаме време, но не чак толкова много, че да го пилеем. — Донхад се отдалечи бавно по брега и след известно време Гуалкмай чу гласа й. — Ела насам!
Когато се приближи, тя му посочи една скрита в шубраците лодка.
— Можеш да доплуваш дотам — предложи му Донхад. — И двамата можем.
Гуалкмай съблече бронята и остана само по набедрена препаска. Сетне се приближи към водата, потърквайки замръзналите си ръце, пое дъх и се гмурна. С няколко резки движения достигна лодката, улови се за борда й и се прехвърли вътре. След това загреба енергично обратно с надежда да се стопли.
Когато се върна на отсамния бряг, той слезе, подсуши се и се облече. Донхад го чакаше търпеливо. Щом заяви, че е готов, двамата се качиха в лодката и отплаваха към Авалон. Слязоха на каменистия бряг на острова и поеха по тясната пътека нагоре. Там бе вдигнат малък храм, в средата на който се намираше затвореният с плоча вход към подземието. Вратата на храма бе залостена, Гуалкмай я натисна с рамо, но тя не поддаде. Покривът на постройката обаче отдавна се бе разрушил — той се прехвърли през стената и отключи вратата отвътре.
Помещението бе тясно, не повече от четири квадратни метра. Донхад се надвеси над каменната плоча в средата и пъхна медальона си в процепа. Плочата се отмести. Гуалкмай извади меча и тръгна пръв. Стиснала кинжала, Донхад го последва, като не забрави да затвори плочата. Тунелът бе озарен от няколко аирлиански луминесцентни тръби, които работеха и сега, след толкова много години. Двамата спряха на прага на кристалната кухина — прибран в ножницата си, Екскалибур стърчеше от камъка.
— Значи са успели да го донесат тук от Египет — отбеляза Донхад.
— Да, така изглежда.
— Кои сте вие?
Двамата се извърнаха рязко. Млад мъж, въоръжен с лък, се бе приближил безшумно от другия край на пещерата.
Донхад си свали медальона с бавни движения и му го показа.
— Аз съм уаджет.
— Това, че го носиш — възрази младият мъж, — не значи, че си Наблюдател.
— Аз съм член на ордена — произнесе Донхад на аирлиански.
Мъжът сбърчи вежди.
— Това е древният език. Учили са ме на него, но не достатъчно, за да разбера какво казваш. — Въпреки това той отпусна тетивата на лъка. — Може изобщо да не сте членове на ордена. Бихте могли да сте Водачи, или Онези, които чакат.