— Знаем — кимна Донхад. — Преди известно време бяхме в Гиза и в Кайро. Знаем как управлява баща ви, чухме много ужасяващи неща. От две години в Египет има суша. Реката не е толкова пълноводна и зърното не стига за изхранване на населението, та какво остава за робите. Юдеите са готови да се вдигнат на бунт. Трябва само някой да ги поведе. И да им вдъхне надежда.
— Защо искаш да се случи това? — попита Мойсей. — Ти юдейка ли си? Не ми приличаш на такава.
— Не съм — призна Донхад и пое дълбоко дъх. — Ние сме врагове на египетските богове, всъщност те не са никакви богове. Поробиха всички хора, както египтяните постъпиха с юдеите.
— Ако го кажеш в присъствието на баща ми, ще умреш от мъчителна смърт — заяви Мойсей. — Той се смята за пряк потомък на боговете, а и жреците не пропускат да му го припомнят.
— Не е такъв — поклати глава Донхад.
— Можеш ли да го докажеш? Можеш ли да докажеш, че боговете нехаят за нас? И че всъщност не са богове?
— Да — кимна Донхад.
— Как?
— Нехаят, защото отдавна са мъртви.
— Това е невъзможно! — възрази Мойсей. — Боговете не могат да умрат.
— Боговете, пред които се прекланя Египет, са мъртви — повтори Донхад. — Мога да ви покажа телата им. Изида. Озирис. Хор. И други, които все още почитате.
— Къде са тези тела? — надигна се Мойсей.
— В Пътищата на Росту, под платото Гиза.
— И ти ще ме отведеш при тях?
— Да.
Мойсей стана от трона и се отправи към вратата.
— Тръгваме още утре. Отивам да се наспя.
— Не бива да разказвате на хората за това — обърна се Донхад към Мойсей, докато Гуалкмай стоеше на пост при вратата на криптата.
Тримата бяха загърнати в сиви наметала, взети от колибата на Наблюдателя. Стояха до един от саркофазите, чийто капак бе вдигнат. Вътре лежеше тялото на аирлианеца, който Вампир бе убил преди много години. Нямаше никакво съмнение, че тялото не принадлежи на човек и че наистина е мъртво. Бледата му кожа бе мумифицирана, напукана около ставите и сгъвките. Косата бе продължила да расте и след смъртта и сега бе като червеникава влакнеста възглавница. Шестопръстите ръце бяха сгърчени. До тялото бе положен златен скиптър с глава на сфинкс на върха.
— Боговете наистина са мъртви — прошепна Мойсей. — Чух слухове за това преди още вие да се появите, но никой не смееше да го обяви.
— Защото религията е опора на властта на фараона — обясни Донхад. — Те — тя посочи мумията — винаги са се уповавали на това. Сетне ги замениха Сенките и накрая дойде ред на фараоните.
— Хората няма да го приемат — рече Мойсей. — Не е толкова лесно да им отнемеш вярата.
— Така е — замислено кимна Донхад.
— И какво… — поде Мойсей, но млъкна.
— Какво трябва да направите ли? — довърши Донхад. — Да използвате юдейския бог, за да изплашите фараона.
— Юдейския бог? Той само един ли е? — попита Мойсей.
— Да.
— Истински бог ли е?
Въпросът накара Донхад да се замисли.
— Не зная. — Тя погледна към мумията. — Истински, колкото този.
Настъпи тревожна тишина.
— Какво още има тук? — попита накрая Мойсей, като се озърташе обезпокоено. — Като бях малък, жреците си шепнеха уплашено за някакви скришни места под Голямата пирамида на Хуфу.
— Каквото и да има, не ви засяга — отряза Донхад.
Мойсей се извърна рязко към нея, но Гуалкмай застана помежду им. Ръката му бе върху дръжката на меча.
— Чувал съм слухове — рече Мойсей, — че Граалът дарявал безсмъртие и че се пази тук. Жреците го обещават на истинските вярващи в замяна на беззаветна преданост. Ала никой досега не е получавал тази награда.
— В един от тунелите наистина има кивот — потвърди Донхад. — Може би вътре е Граалът.
— Може би? — повтори Мойсей. Той я изгледа продължително, но Донхад не каза нищо повече. Накрая въздъхна. — Добре, доказахте, че боговете са мъртви. Сега какво искате от мен?
— Гуалкмай ще ви придружи — отвърна Донхад. Тя бръкна в саркофага, взе скиптъра и го подаде на Мойсей. — Наричайте го Аарон. Той ще ви съветва.
— Къде трябва да отида?
— При баща си, разбира се. При фараона — Донхад извади кинжала. — Но първо ще направим нещо, за да може баща ви да се вслуша във вас, а не в своите жреци съветници.
Царската охрана не посмя да посече Мойсей. Сигурно защото нямаха пряка заповед от фараона, или пък се изплашиха от странния скиптър, който носеше. Вместо това оковаха Мойсей и Гуалкмай и ги отведоха в гостната на фараона. Положиха ги на колене пред неговия трон. Рамзес II носеше дебела мантия, обшита със златни конци, а на главата му имаше корона, посипана със скъпоценни камъни. Лицето му бе сбръчкано, безизразно. Ръцете му бяха скръстени на гърдите и държаха жезъл. Стоеше толкова неподвижно, че в началото Гуалкмай го помисли за статуя. Беше заобиколен от десетина стражи, а от дясната му страна бе седнал синът му — облечен по същия начин, но без корона.