— Кога ще ни настигнат? — попита Донхад.
Гуалкмай извърна поглед към втори облак на известно разстояние зад тях.
— Струва ми се, че са прекалено самоуверени.
— Защо мислиш така?
— Защото дори не бързат. Сякаш знаят, че плячката няма да им се изплъзне. Освен това изглежда фараонът е решил да прати само пехота. Сметнал е, че няма нужда да прибягва до главните си ударни сили — колесници и конница. Знаеш ли, ако ни нападнат, от тази пасмина няма да остане нищо.
— Поне още два дни ще трябва да вървим през пустинята — рече Донхад. — Може пък да успеем да се прехвърлим от другата страна преди египтяните да ни застигнат.
Гуалкмай поклати глава.
— Казах ти вече — юдеите са пасмина. Няма да издържат и един час, ако египтяните ни нападнат. Пък и дори да успеят, ще дойдат още подкрепления от север и ще ни отрежат пътя.
— Не е необходимо да задържаме прохода — посочи Донхад. — Във всеки случай не и с въоръжена сила. Има и други начини.
— И сигурно няма да ми кажеш какви са — подсмихна се Гуалкмай.
— Още не — рече тя. — Но ще ти покажа.
— Каквото и да си намислила, гледай да свърши работа, инак юдеите са обречени.
На юг се простираше Червено море, а на север бе Средиземно. Точно пред тях се бе ширнало плитко езеро, което местните наричаха Горчиво море, или Морето на тръстиките. На някои места водите му достигаха едва три метра дълбочина. Имаше множество пясъчни острови, заобиколени от високи тръстики. В най-широката си част Горчиво море не надхвърляше двайсет километра от Египет до Синайския полуостров.
Това бе единственото място, през което можеха да напуснат Египет. На север сушата се охраняваше от нагъсто построени укрепени постове, в които фараонът бе разположил подсилени гранични гарнизони. А за да прекосят Червено море, им бяха нужни кораби, с каквито не разполагаха. Вървяха по тесен песъчлив провлак през Горчиво море, който в най-широката си част не надхвърляше десет метра. Провлакът бе спомен за времето, когато тук бе прелетял аирлианският кораб-майка, оставяйки след себе си права като черта диря.
Както обикновено Гуалкмай и Донхад бяха на опашката на колоната. И двамата поглеждаха с безпокойство към втория прашен облак, който се приближаваше зад тях. Намираха се на мястото, където пясъчният провлак опираше в египетския бряг.
— Ето там — посочи й Гуалкмай. Над една дюна се бяха показали няколко човешки фигури. — Това е предният отряд. Кавалерия.
Гуалкмай погледна през рамо. Челото на юдейската колона бе стигнало отсрещния бряг на Морето от тръстики, но останалата част се бе проточила по цялото протежение на провлака. Гуалкмай изруга тихо на местен език.
— Успокой се — рече му Донхад. — Всичко съм предвидила.
Гуалкмай оглеждаше местността с преценяващ поглед.
— Бих могъл да задържа провлака за известно време с малка група отбрани мъже. Хора, които знаят, че отиват на смърт. Ще ти дам огърлицата и после…
— Успокой се — повтори Донхад. — Нали ти казах, че имам план. Не е необходимо да се прибягва до подобни драматични решения.
— Само че не искаш да ми кажеш какъв е този план.
— Шшшт — тя постави пръст на устните му. — Скоро луната ще изгрее и ще стане светло като ден.
— И?
— Защо според теб прекарах цяла седмица в пустинята, преди да се срещнем с Мойсей?
— Знам ли?
— Заради плана. Виж — тя посочи към езерото.
— Какво да гледам?
— Това езеро е свързано с Червено море в южния си край. Всъщност то е по-скоро устие, отколкото езеро, което означава, че се влияе от приливните вълни. А точно това ни трябва.
Гуалкмай обмисли чутото в продължение на няколко секунди.
— Но провлакът е по-висок от вълните. Погледни — вижда се докъде най-високо са стигали.
— Да, в повечето случаи. При нормална височина на вълните. Но тази нощ се очаква пълнолуние. Приливът ще е много по-голям. — Тя бръкна в раницата си и извади няколко пакета с експлозив. — Ела да ми помогнеш.
Гуалкмай бе пресипнал. От няколко часа крещеше на юдеите да побързат, но сякаш никой не го чуваше. Накрая изгуби търпение, метна една старица на рамо и я понесе напред, придържайки я с една ръка, докато с другата шибаше натоварените с покъщнина животни.
Когато най-сетне стигна до отсрещния бряг, той предаде старицата на изморените й роднини и се върна обратно. Предният отряд на фараона бе спрял на египетския бряг в очакване да пристигнат главните сили. Гуалкмай знаеше, че това е грешка — сега египтяните бяха изгубили инициативата. Но войниците на фараона вероятно нямаха особено високо мнение за своя противник и бяха уверени, че лесно ще го надвият. Нищо чудно, като се имаше предвид в какво състояние бе юдейската колона.