Беше втълпил на Мойсей и юдейските старейшини, че трябва да опазят кивота на всяка цена. Освен това бе усилил вярата им към техния нов единствен Господ Бог. Религията, както отдавна бяха открили аирлианците, бе сигурен начин да държат хората в подчинение и Сянката на Аспасия нямаше нищо против да се възползва от това преимущество.
— Засега всичко върви според плановете — говореше Гуалкмай, докато се събличаше за поредния продължителен хибернационен сън. Дълъг белег пресичаше дясната му ръка от рамото до предмишницата — спомен от една битка с галите, които им бяха устроили засада в гората.
Донхад кимна.
— Аирлианците вече не притежават Граала. Това е огромна крачка напред. Но сега се безпокоя за Мойсей и юдеите…
Гуалкмай постави пръст на устните й.
— Тихо. Не искам да отнасяш тревогите в сънищата си. Инак ще ги прехвърляш в ума си отново и отново, докато спиш. — Той я взе на ръце и я понесе към пилотското кресло.
Мойсей не можа да доживее до обетованата земя, която бе обещал на юдеите. Сянката на Аспасия научи за смъртта му от един от своите шпиони бедуини, които бяха проследили юдеите до Палестина. Но все пак дванайсетте племена се бяха обединили под неговото водачество, а старейшините се бяха върнали от планината с несъкрушимата вяра, че съществува само един Бог и че трябва да живеят според Неговите закони. Хората обичаха да им бъдат определяни правила — това качество им бе оставено в наследство от аирлианците.
Тяхното малко царство не само оцеля, но и скоро показа белези на процъфтяване. Безрезервната им вяра в единствения Господ Бог ги дари със сила и целеустременост, която бе огромно предимство спрямо останалите народи. Сянката на Аспасия можеше да е доволен — поне за известно време кивотът и Граалът щяха да бъдат в сигурни ръце.
Което, разбира се, не означаваше, че той ще се откаже от осъществяването и на останалите си планове.
13.
70 г.сл.Хр., Стоунхендж
Когато отвори очи, Донхад се почувства бодра и изпълнена с оптимизъм. Тя се усмихна, защото си спомни думите, които й бе казал Гуалкмай „на прощаване“ — преди да спуснат похлупаците предния път. Оказа се прав — лошите мисли трябваше да се прогонват преди хибернационен сън.
Но усмивката й помръкна веднага. Какво ли се бе случило, докато са спали? Дали Граалът беше в безопасност? Още ли спяха аирлианците? Беше ли нарушил някой примирието? Не се ли приближаваше Гъмжилото към планетата? Тя се изправи и стъпи с боси крака върху студения под. Загърна се в туниката, обу сандалите и забърза към пилотското място да провери състоянието на компютъра.
— Пак ли се безпокоиш? — обади се Гуалкмай с пресипнал глас.
— Добре ме познаваш — засмя се тя.
— Много беше хубаво, когато веднъж ме събуди с целувка. Ако можех да се будя преди теб, винаги щях да го правя. Но нали обичам да си поспивам.
Донхад се подпря на таблото.
— Извинявай. Нали все бързам да…
— Ако става въпрос за бързане, няма по-голям бързак от мен — прекъсна я Гуалкмай, който също се надигна от цилиндъра и започна да се облича. — Но щом не се чува тревожният сигнал на алармата, няма закъде да се бърза.
Донхад се поколеба. Нямаше търпение да включи компютъра и да провери какво е станало, но Гуалкмай бе прав. Можеха поне за малко да се отдадат на чувствата си.
Йерусалим
Сянката на Аспасия изруга, когато шурналата от прерязаната шия на пленника кръв изцапа нагръдника му.
— Другия път, глупако, го дръпни назад — просъска той на единия от двамата легионери, които държаха ръцете на умиращия юдей. Един роб дотича и започна да бърше кръвта от пода.
Никаква полза нямаше от мъртвеца. Както и от стотиците преди него, които бе изтезавал и убил. Е, беше научил какво е станало с юдеите, след като бяха стигнали в Обетованата земя, но Сянката на Аспасия не се интересуваше от история. Това, което го вълнуваше, бе настоящето и бъдещето.
Той вдигна поглед от мъртвеца и го насочи отвъд долината, към града, който римляните бяха обсадили. Не можеше да не признае, че юдеите се оказаха корав народ. В подножието на хълма имаше поне три хиляди кръста, на които бяха разпнати за назидание опиталите се да избягат от обсадения град. От време на време сваляха част от труповете, за да освободят място за нови жертви. Първо забиваха в ръцете и краката им огромни железни пирони, сетне освобождаваха въжетата и бавно ги изправяха, докато нещастниците се гърчеха в неистови болки.