— Но все още не ги бива да правят оръжия — въздъхна Гуалкмай.
Донхад го сръга в ребрата.
— Добре де, добре — засмя се той. — Кажи ми каква е разликата? Какво искаше да кажеш с това „те напредват“?
— В Египет животът беше цикличен — обясни Донхад. — Раждане, живот, смърт, раждане… Времето бе кръгло. Тук то е линейно. Погледни ги! — Тя отново посочи робите. — Колко време според теб ще им отнеме да завършат акведукта?
— Петдесет години, за да стигне другия край на долината — сви рамене Гуалкмай.
— Което е повече от средната продължителност на живота за тези хора — посочи Донхад. — Значи вече гледат отвъд пределите на своя живот. Затова ти казах, че времето е линейно. Най-сетне се развиват сами.
— И кога ще започнат да правят качествена стомана?
Донхад се извърна със зачервено лице. Гуалкмай я погледна и избухна в смях.
— Добре, предавам се. Нека да им отнеме толкова време, колкото е необходимо. Стига аирлианците да не се събуждат. А после един ден ние ще дойдем и ще им помогнем да се разправят с тях.
— Аирлианците може и да спят, но слугите им действат — припомни му Донхад.
— Сянката на Аспасия — досети се Гуалкмай.
— И ти ли си чул разни слухове?
— Да, как римляните започнали да разпъват на кръст пленниците. Обичаят се зародил в Юдея. Имало един пълководец, от когото всички се страхували. Наричали го с римското име Тацит, но сирийците и арабите под негова команда го кръстили Ал Иблис, което означава Злия.
— Значи сме чули едни и същи неща — кимна Донхад. Двамата се бяха разделили за няколко години, за да съберат повече информация от различни места.
— Мисля, че е дошло време да се отправим на юг — заяви Гуалкмай.
— Знам един кораб, който скоро тръгва за Юдея — кимна Донхад.
Йерусалим
Обсадните кули бяха по-високи от външните стени на града — голямо инженерно постижение от страна на римляните. Дори Сянката на Аспасия бе принуден да признае, че тези хора знаеха как да строят военни машини. Възползвайки се от по-високото си положение римските лъконосци и катапулти успяха да прочистят стената от защитниците. Веднага след това в подножието й бе докаран таран, с който започнаха да подкопават основите.
Равномерното блъскане на тарана дразнеше Сянката на Аспасия, а нямаше и ароматизирана вода, за да прогони миризмата. Той си припомни за стотиците пленници, които му бяха докарали. Всеки от тях бе подложен на невероятни изтезания, но никой не отрони и думичка за Граала. Мълчаха, не знаеха или пък Граалът си кротуваше в подземията на Храма, очаквайки Сянката на Аспасия да го вземе.
Чу вик откъм предните линии и излезе от шатрата да види какво става. Веднага разбра причината за вълненията — във външната стена зееше отвор, през който вече нахлуваха легионери.
Краят беше близо.
Сянката на Аспасия извика на един от помощниците си да му донесе ризницата.
Истината беше, че жителите на града бяха на предела на своите сили. От известно време страхът бавно и неумолимо си проправяше път в душите им. Юдеите зад стените на Йерусалим се молеха денем и нощем на своя бог за помощ, но досега молитвите им бяха докарали само повече римляни и по-малко храна.
Още щом чу писъците и виковете откъм външната стена, примесени с кресливите заповеди на римските офицери, Йосиф Ариматейски вече знаеше какво се е случило. Беше в напреднала възраст, почти старец и не беше сигурен дали тялото му ще издържи още дълго изпитанията, на които го подлагаше. Когато крясъците долетяха до ушите му, бе поседнал върху една рухнала колона във вътрешната зала на Соломоновия храм.
Живееше в Йерусалим от много години. От твърде много години. Мнозина шепнеха зад гърба му, че тази необяснима продължителност на живота е подозрителна. Никой не знаеше колко лета и зими е виждал, защото никой в града не се бе родил преди него. Йосиф помнеше добре всички тези години. Беше на седемдесет и четири, макар да изглеждаше на четирийсет. Малцина доживяваха такава възраст в тези смутни времена, но той дължеше на научни познания, с каквито хората още не можеха да се похвалят. Йосиф Ариматейски бе удължил живота си благодарение на Граала. Не по обичайния начин — с камъните и аирлианската технология, вложена в него. Не, Йосиф бе пил от Граала, но не вино, а няколко глътки кръв — от човека, пред когото сега мнозина се прекланяха като пред бог.