Онзи същият, когото по-късно римляните убиха. Разпънаха го на кръст и го оставиха да умре. Но той не издъхна, въпреки че според римските патрули, които дежуреха денем и нощем, това беше неизбежно.
Йосиф бе подкупил един от легионерите и бе получил тялото на Исус. Само на шепа хора бе разкрил какво бе станало след това, но слуховете, които се разпространяваха, скоро се превърнаха в легенди и накрая в религиозни вярвания. Йосиф нямаше нищо против, защото никога досега не бе срещал човек като Исус, нито вярваше, че ще срещне отново.
Той бе получил от Исус важна задача — да пази Граала, чашата, от която бяха пили всички присъстващи на последната вечеря. В началото задачата не изглеждаше особено трудна — той отнесе Граала в Храма и го скри в тайника. Изминаха няколко спокойни десетилетия, през които не се случи нищо. Но сетне избухна въстанието и към града се приближиха римляните. Започнаха да пристигат обезпокоителни слухове за командира на Двайсети легион, когото римляните познаваха като Тацит, а арабите наричаха Ал Иблис. Сянка. Йосиф не се съмняваше какво ще потърси това зло същество, когато влезе в Храма.
В каменните стени отекнаха стъпки, които се приближаваха. Йосиф Ариматейски се надигна с огромно усилие. Колоната, върху която седеше, бе съборена при едно от многото нашествия — на вавилонци, сирийци и какви ли още не. Но никой досега не бе успял да се добере до Граала.
В стаята влезе висок мъж, стиснал в ръцете си окървавени мечове. На колана му се поклащаше кожена кесия.
— Римляните пробиха стената — обяви той.
— И това римска кръв ли е по мечовете ти, Елиазаре?
Елиазар бен Яир го погледна втренчено.
— Не, не е. Това е кръвта на онези, които убиха чичо ми.
Йосиф Ариматейски въздъхна.
— Значи дори когато римляните нахлуват в града, вие продължавате да си уреждате личните сметки.
— Отдавна чаках сгода да се разплатя — заяви мрачно Елиазар.
Той смъкна кожената кесия от колана си и я отвори. Вътре имаше отрязана глава. Йосиф я позна, въпреки че лицето бе сбръчкано и окървавено — на предводителя на една от фанатизираните групи, която бе убила преди месец от засада чичото на Елиазар.
— И сега какво ще правиш? — попита Йосиф.
Елиазар сви рамене.
— Сега всички ни чака една участ — смърт от ръцете на римляните. Но поне ще избием колкото можем от тях.
— Знаеш ли защо те повиках тук?
— Дойдох, защото ти спаси чичо ми Юда. Длъжник съм ти — затова съм тук.
— Значи ще направиш онова, за което те моля?
Елиазар се поколеба.
— Не искай от мен да погазя честта си.
— Не искам това — отвърна Йосиф Ариматейски. — Напротив, оказвам ти голяма почит.
— Каква е тя?
Йосиф отиде в дъното на помещението, където плътно подредените камъни оформяха основата на стената на Храма. Той извади един пръстен и го пъхна в тесен процеп. Огромен каменен блок се отмести безшумно назад и встрани и зад него се показа тъмен проход. Йосиф взе факлата, която бе приготвил, и кимна на Елиазар да го последва. Озоваха се в нисък коридор. Елиазар вървеше мълчаливо, въпреки че не знаеше къде отива. Той бе смел мъж, свикнал на всякакви изпитания.
Спуснаха се по каменни стъпала и се озоваха върху скалистото плато, на което преди много години бе издигнат Храмът. Никой не знаеше за съществуването на тунелите в скалите, прокопани с нечовешки усилия в самото начало на строежа. От своя баща, шейсет и четвъртия уаджет на Йерусалим, Йосиф Ариматейски бе научил, че всички копачи са били избити след завършването на работата. Йосиф бе шейсет и петият уаджет от началото на еврейското преселение.
Продължиха навътре в тунелите, където въздухът ставаше все по-хладен. Най-сетне Елиазар не издържа и попита:
— По някой от тези тунели може ли да се напусне градът?
Йосиф Ариматейски знаеше какво го интересува — дали би могъл да се измъкне заедно със своите сподвижници преди римляните да завладеят Йерусалим напълно.
— Не. Не и оттук — отвърна той.
— Но сигурно има тунел, който води вън от града?
— Има — Йосиф бръкна под наметалото си и извади един папирус. — На тази карта ще го намериш.
— А сега къде отиваме?
— Тук — рече Йосиф тъкмо когато се изправиха пред задънена стена. Йосиф допря пръстена в основата й и тя се отмести. Той наведе глава и прекрачи прага на помещение, издълбано в скалите. Елиазар ахна, като видя купища злато и скъпоценности.
— Част от съкровищата на цар Соломон — обяви Йосиф Ариматейски.
— Част?
— Повечето бяха отнесени от сина му, когато отпътува за Африка. Скрити са на друго място.
— И кое е то?
— Не зная — повдигна рамене Йосиф Ариматейски. — Той отнесе и кивота.
— Твърде късно е да подкупваме римляните — заяви Елиазар, но се наведе и загреба шепа жълтици. — Сега вече сами могат да си ги вземат.
— Римляните никога няма да открият това място — рече Йосиф.
— Тогава защо ме доведе тук?
— Не е заради богатствата — отвърна Йосиф. Той се приближи до един каменен пиедестал, на който бе поставен покрит с бяла кърпа предмет. Йосиф свали кърпата и разкри златна чаша. — Искам да отнесеш с теб този предмет, когато напускаш града.
— Граалът! — прошепна Елиазар и пристъпи към пиедестала. — Мога ли да го докосна? Казват, че всеки, който го пипне, ще умре.
— Дори може да го вземеш — рече Йосиф.
Елиазар вдигна чашата.
— Доста тежи.
— И то по различни начини.
— Но защо ми го даваш? — попита Елиазар, неспособен да откъсне очи от златния съд.
— Защото искам да го запазиш. Римляните няма да останат вечно в Юдея. Можеш да го върнеш тук, когато отново стане безопасно.
— Но къде да го отнеса? Римляните са навсякъде.
— В Масада.
— Старото скривалище на Ирод! Римляните дълго време имаха там лагер. Сега е опразнен, но лесно могат да ни намерят.
— Никой няма да ви намери — успокои го Йосиф Ариматейски. — А дори и да ви обкръжат, до върха води само една тясна пътека. Не могат да ви надвият със сила.
— Ще ни обсадят и ще ни оставят да умрем от глад.
— Не се безпокой и за това. Аз съм богат човек. Предвидих, че ще дойдат и такива дни и се погрижих да направят складове с припаси на Масада. Можеш да изкараш там много години. Повече, отколкото биха издържали римляните долу.
Елиазар потъна в размисъл.
— Добре, ще го направя — рече накрая.
— Тръгвай тогава. Нека Господ Бог е с теб. А това го остави — добави Йосиф Ариматейски и посочи кожената кесия.
Елиазар повдигна рамене и остави кесията на земята.
След като излезе, Йосиф Ариматейски се отпусна с въздишка върху купчина чували, натъпкани със златни монети. Имаше нужда да си почине, преди да се заеме със следващата част от своя план.