Наметалото на Мерлин беше изцапано с кал, а косата му — покрита с прах. Той беше гладен, уморен и великолепният меч, който в началото му се струваше толкова лек, сега бе непосилна тежест, която притискаше към гърдите си.
Той изкатери билото на хълма и видя едновременно две неща. В далечината беше океанът, чиито вълни се блъскаха разпенени в каменистия бряг под скалата със замъка Тинтейджъл. На върха на замъка се вееше знаме — червено, с изрисуван върху него дракон.
Но това, което привлече вниманието му, бе движение наблизо. Отряд рицари в метални ризници препускаше по пътя към него. Мерлин отстъпи встрани, за да им стори място, но конникът, който яздеше отпред, облечен в сияеща броня, дръпна юздите на коня и спря. Той повдигна бавно наочника и втренчи в него хладните си яркосини очи.
— Ти ли си този, който носи меча?
Това не беше въпрос. Мерлин падна на колене и протегна Екскалибур. Щом рицарят знаеше всичко, мечът несъмнено бе предназначен за него.
— Кралю мой!
— Аз съм Артур — отвърна рицарят. Той слезе от коня, пресегна се и измъкна Екскалибур от ножницата. Наведе се напред и опря острието му в шията на Мерлин. — Къде е Граалът?
Мерлин преглътна уплашено, усещайки хладната стомана върху кожата си.
— На сигурно място, милорд.
— Къде е Граалът?
Мерлин надзърна в очите на рицаря, но не видя там нито състрадание, нито човешка топлина. Завладян от отчаяние, той изведнъж осъзна, че е допуснал огромна грешка. Затвори очи, трескаво обмисляйки отговора си. Сетне отново погледна рицаря.
— Името ми е Мерлин. Аз скрих Граала и аз съм единственият, който знае къде е. Ако искаш да ти служа и един ден да ти разкрия местонахождението му, ще ме оставиш да живея. Вече ти дадох меча. Сега ти ми дари живота. Обещавам да ти служа добре.
Артур не бързаше да отдръпне меча.
— Значи ще ме отведеш при Граала по-късно? — попита той.
— Да, кралю мой.
Артур най-сетне прибра Екскалибур.
Мерлин се надигна бавно.
— Двамата с теб ще създадем могъщо кралство, кралю мой.
— Налага се — кимна Артур. — Защото те идват за него.
Тръпки пробягаха по гърба на Мерлин. Той изведнъж осъзна, че се е забъркал в нещо, което далеч надхвърляше познанията му.
17.
522 г.сл.Хр., Англия
Зимата се оказа мека и Донхад и Гуалкмай бяха благодарни за това, тъй като се наложи да я прекарат в пътуване. През първите няколко месеца не откриха и следа от Наблюдателя, Граала и Екскалибур. Веднъж ги нападнаха бандити и докато се разправяше с тях, Гуалкмай получи сериозно нараняване, което наложи да се върнат в Стоунхендж, за да могат да прехвърлят съзнанието и спомените му в ново тяло. Това ги забави с още два месеца.
Едва в началото на лятото се отправиха на запад, по следите на слухове за могъщ крал, който притежавал вълшебен меч. Една вечер, докато обикаляха южния бряг на Англия, се отбиха в кръчмата на рибарско селце. Малко след като влязоха чуха нещо, което веднага прикова вниманието им.
— Този негодник разпъва нещастниците. Не както го правят християните с техния кръст, а върху две кръстосани и забити в земята греди.
Ако се съдеше по дрехите, човекът се прехранваше с онова, което можеше да вземе от морето. Аудиторията му се състоеше от дремливата кръчмарка, която едва държеше очите си отворени.
— За кого говориш? — намеси се Гуалкмай и завъртя стола си към рибаря.
Мъжът бе изненадан от тази неочаквана намеса и ги погледна враждебно. Донхад побърза да застане между двамата и остави сребърна монета на тезгяха.
— Бихме искали да узнаем повече по този въпрос — рече тя.
Монетата мигновено изчезна в джобовете на рибаря. Той изгледа и двамата.
— Тъкмо идвам от другата страна на Канала. Има там един, който събира цяла армия. Говори се, че смятал да прекоси Канала това лято и да нахлуе в Англия.
— Как се казва? — попита Донхад.
— Наричат го Мордред.
— Виждал ли си го?
— Не желая да го виждам. Видях какво е сторил на онези, които му се опълчват. Точно това разправях преди малко. Разпъва ги. Но не с железни пирони, а с каиши, та да им изсъхнат крайниците. Чували ли сте за нещо подобно? Направо изцежда животеца на нещастните души.