— Граалът съществува. Той е… — кралят млъкна, сякаш търсеше най-подходящата дума. — Той е изворът на цялото познание. Той носи безсмъртие на онзи, който разкрие тайната му. Неговата мощ далеч надхвърля всякакви човешки представи.
За първи път, откакто бяха отнесли Артур от бойното поле, в очите на Парсивал проблесна пламъчето на надеждата.
— И къде е този Граал, господарю? Къде да го търся?
— Ето това трябва сам да откриеш. За него се говори на много места, значи е пътувал от едни краища към други… дълги години. Но повярвай ми, Граалът съществува. Внимавай, пазят го много добре. А ако го намериш… — Артур направи пауза.
— Да, господарю?
— Намериш ли го, не бива да го докосваш. Пази го така, както пазеше мен. Ще изпълниш ли молбата ми?
— Не искам да те изоставям, господарю.
— Няма да ме изоставиш, защото отивам на по-добро място. Направи както ти заповядах.
Парсивал се надигна бавно и неохотно и се наведе, все още притиснал ръцете си към ръцете на краля.
— Господарю, ще тръгна веднага да го търся.
Артур стисна ръцете му.
— Рицарю мой, има нещо, което не бива да забравяш по време на тази мисия.
— Да, господарю?
— Не се доверявай никому! Около Граала винаги се навъртат измамници. Бъди внимателен. — Той пусна ръцете на Парсивал. — Върви сега! Заповядвам ти да тръгнеш!
Парсивал се наведе и целуна краля по челото. Сетне се изправи и тръгна.
Артур остана сам на върха на Тор. Вече чуваше викове откъм източните склонове — наемниците на Мордред се катереха по скалистия бряг, — но очите му останаха вперени в небето, в очакване…
От облаците се появи златиста метална сфера, спусна се бързо надолу и увисна на три метра над Артур. Тя остана там няколко секунди, после се стрелна на изток. Откъм тази посока се разнесоха изплашените викове на атакуващите, блеснаха светкавици, сетне всичко утихна. Сега Артур бе единственият жив на планината Тор. Сферата се върна и отново увисна над него. Той погледна нагоре, все още в очакване, със сетни сили удържаше отлитащия живот. Скоро от облаците се показа сребрист диск, поне десет метра в диаметър, с плосък връх.
Дискът се приземи на върха, непосредствено до манастира. Отгоре се отвори люк, през който излязоха две необичайно високи фигури, облечени с бели дрехи. Онези, които чакат се спуснаха надолу по хълма. Формите на телата им показваха, че са жени, но очите им бяха червени като лявото око на Артур, след като Брин бе свалил лещата, Приближиха се до облегнатия на стената крал и застанаха от двете му страни. Едва сега отметнаха качулки, под които се показаха червеникави, късо подстригани коси. Кожата им беше бяла, почти прозрачна.
— Къде е ключът? — попита едната с нисък режещ глас.
— Взе го един Наблюдател — обясни Артур. — Аз му го дадох. Трябваше да го скрием, за да възстановим мира.
— Сигурен ли си, Сянко на Артад? — попита другата жена. — Все още можем да си го върнем. Не бива да се доверяваме на Наблюдателите. Мерлин бе от техния орден.
— Сигурен съм — кимна Артур. — Направих каквото смятах за правилно. Макар да пробуди силите на злото, Мерлин се бореше за справедлива кауза. Знаете ли каква е съдбата на Граала?
— Беше при наемниците на Мордред, но те не разбраха значението му. Сега е у един Наблюдател. Можем да го вземем от него.
— Не!
Двете жени се спогледаха.
— Мирът трябва да бъде възстановен — повтори Артур. — Още не е ударил часът.
Той се облегна назад, доволен, че поне част от онова, което му бе казал Брин, е истина. Знаеше, че не бива да им разкрива задачата, с която бе отпратил Парсивал. Това бе единственият начин да прокуди своя любимец от Тор. Ако Парсивал бе останал тук, щеше да сподели участта на хората на Мордред. Кралят знаеше, че рицарят никога няма да намери Граала, но поне му бе дал някаква цел в живота, а това бе важно за хора като него.
— Ами Сянката на Аспасия? — попита Артур.
— Мордред също ще умре в този живот, но там вече има няколко Водачи, които ще се погрижат за духа на Аспасия.
Тялото на Артур се сгърчи от болка.
— Да свършваме тогава. Нямам повече сили. Помнете, че аз също съм само Сянка.
Двете жени се спогледаха отново и бавно кимнаха.
— Духът на Артад трябва да бъде съхранен — произнесе първата.
Артур кимна.
— Моят дух трябва да бъде съхранен.
Втората жена коленичи до него, стиснала в ръка късо черно острие. То разряза като масло очукания метален нагръдник на краля и отдолу се показа окървавената му гръд. Върху кожата проблясваше златист медальон във формата на две издигнати за молитва ръце. Жената сряза веригата на медальона и го вдигна така, че да го виждат другата жена и Артур.