— Ние вземаме духа, духа на Артад — произнесе тя.
Кралят кимна.
— Духът на Артад ще бъде съхранен. — Главата му се отпусна на гърдите и устните помръднаха отново, но без да се чуе звук.
— Готов ли си да се разделиш с обвивката, която съхраняваше този безценен живот? — попита го жената.
— Готов съм — отвърна Артур със затворени очи.
— От последния път, когато се сля с Ка, случи ли се нещо ново, което трябва да ни кажеш?
Артур поклати глава. Знаеше, че когато духът си отиде, няма да остане никакъв спомен за задачата, с която бе отпратил Парсивал. И това бе последната му мисъл.
Черното острие се впи в разголените му гърди, пронизвайки сърцето. По тялото му премина мъчителна конвулсия, после кралят замря. Жената се изправи и прибра ножа в канията.
Другата протегна облечената си в ръкавица ръка над тялото. Пръстите й бяха свити, сякаш стискаха нещо, което се криеше в дланта. Когато ги разтвори, върху тялото, лицето и доспехите на краля се посипаха черни топчета като семенца. Те се скупчваха по тялото и претъркулваха към откритите места. А когато достигаха кожата, проникваха вътре и стопяваха всичко по пътя си — плът, мускули, кости. След десет секунди от краля бяха останали само доспехите и дрехите.
Приключили церемонията, двете жени закрачиха бавно към сребристия диск. След като ги прибра на борда, дискът се издигна безшумно и изчезна сред облаците.
Едва сега от небето рукна дъжд, после гръмна канонадата от гръмотевици и светкавици, които стовариха гнева си върху Тор. Една ослепителна светкавица удари право в кулата на манастира и я превърна в купчина от камъни и пепел, които засипаха останките на краля.
Стоунхендж
Лек ветрец духаше над Солзбъри и навяваше дим и миризма на изгоряла плът. Освен това донасяше виковете на обречените и песните на друидите. Слънцето бе залязло преди два часа, но каменните стълбове бяха озарени от горящото чучело. Високо над петнайсет метра, чучелото бе изработено от две масивни, сковани под прав ъгъл греди, около които бе изплетено сламеното тяло.
Сламата беше пълна с тела на хора, струпани едно върху друго така, че да не могат да помръднат. Едни бяха изправени, други — полегнали настрана, а трети висяха с главите надолу.
Около краката на чучелото бяха натрупани сламени бали, които току-що бяха запалени и огнените езици вече го облизваха отдолу, подпалвайки нещастниците в долния му край. Виковете и крясъците им накараха онези отгоре да изпитат истински ужас. Но всичко това оставаше незабелязана от жреците и друидите отвън, който бяха погълнати изцяло от своите монотонни песни.
Четири групи заобикаляха грамадното чучело, всяка обърната към една посока на света. Групата хора с жълти раса, които гледаха на север, олицетворяваха въздуха. Сините, гледащи на запад, бяха водата. Зелените гледаха на изток — те бяха земята. А на юг, между горящото чучело и каменните блокове, жреците носеха червени раса, означаващи огън. След смъртта на крал Артур и неговия враг Мордред в страната бе настъпил хаос и друидите бяха излезли от скривалищата си, за да възстановят древните си обичаи.
Хората във вътрешността на чучелото бяха изменници, получили смъртни присъди през изминалата година. Престъпници и неверници, лихвари, службогонци при краля, забравили старата религия. Присъдата трябваше да се изпълни тази вечер чрез пречистващата сила на огъня.
Но изгарянето на осъдените бе само началото на тази особена нощ. След угасването на пламъците друидите щяха да се насочат на юг, към стърчащите каменни блокове. Въпреки че от доста време те твърдяха, че камъните от Стоунхендж са тяхно свещено място, никой от събралите се около чучелото не знаеше кой и защо ги е поставил тук.
Разбира се, имаше легенди. За богове, управлявали страна в средата на океана, място на име Атлантида. За война, избухнала между тях, и как в битката им скоро се намесили и хората. За свещеници, дошли в Англия през морето. Някои разказваха за магьосници, които можели да местят огромни камъни със силата на умовете си. Говореха също, че Мерлин, съветникът на краля, имал нещо общо с тази работа с камъните, но когато бил млад, преди стотици години. Носеха се дори слухове — разправяни шепнешком — за същества, които само приличали на хора, а били неживи, но тези разкази приличаха по-скоро на приказни митове. А някои твърдяха, че централната плоча на Стоунхендж била измъкната от недрата на Земята по заповед на боговете.