— Полковник, с вас говори Лари Кинсейд от ЛРП. От известно време следя спътник ТЛ-САТ-9-3, за който получавам ваша информация. Определили ли сте предполагаемото му място на падане?
— Изчакайте само минутка — отвърна Уилис. — В момента хората ми работят върху това.
Кинсейд знаеше, че в Космическия център разделят орбиталните тела на четири категории. Първата беше — познати обекти в стабилна орбита като спътници или останки от предишни космически експедиции. Всяко подобно тяло разполагаше с личен идентификационен код и информацията за него се съдържаше в компютрите на центъра. Понастоящем съществуваха приблизително 8500 каталогизирани предмети в постоянна орбита, които се следяха от Космическия център.
Втората категория бяха познати обекти с променяща се орбита, най-често по решение на корпорацията или страната, която ги бе изстреляла. Третата беше на обекти в спадаща орбита и именно нея разглеждаше в момента Кинсейд. Когато някое орбитално тяло изпаднеше в такава орбита, от Центъра назначаваха група за определяне на ПМП — предполагаемо място на падане която да следи евентуалните изменения в полета и да прогнозира района на сблъсък със земната повърхност. Четвъртата категория включваше новоизстреляни обекти, които все още нямаха собствен код.
— Каква е причината за бързия спад на орбитата? — попита Кинсейд.
— Вероятно така е планирано предварително — отвърна Уилис.
— Защо? За да го приберат?
— По каква друга причина? — Кинсейд се подразни от самоувереното държане на Уилис, но преди да му отвърне, полковникът вече разполагаше с нужната информация.
— Обектът ще падне в западните райони на Бразилия. Ще получим по-точни координати след приземяването, но със сигурност може да се каже, че все още е под контрол и снижаването на орбитата е управляемо.
Кинсейд продължи да следи точката, която вече бе достигнала очертанията на Южна Америка. Внезапно тя изчезна.
— Падна — обяви равнодушно Уилис. — Добре, че не засегна някое селище.
— Вероятно е паднал в джунглата — отбеляза Кинсейд, който вече разглеждаше уголемената карта на района. Беше в западните краища на дъждовната тропическа гора. — Можете ли да проследите обратно орбитата на спътника? Искам да знам дали е бил в близост с орбитата на кораба-майка, или с шестия „хищен нокът“?
— Момент — произнесе Уилис. След по-малко от минута имаше отговор. — Не, не се е доближавал. Най-близката точка е хиляда и петстотин километра от кораба-майка.
— Разбрано — кимна намръщено Кинсейд. — Изпратете ми цялата информация.
Известно време остана неподвижен, втренчил поглед в компютърния екран. След това го изчисти и въведе достъп до ИНТЕРЛИНК, компютърната система за свръзка на американското Министерство на отбраната. Тук провери електронната си поща — беше празна, отвори личната си страница и прочете още веднъж съобщението с тридневна давност. Беше съвсем кратко:
СЛЕДИ ИНФОРМАЦИЯТА ОТ ОСС 09.00 — 12.00 ЛОКАЛНО ВРЕМЕ.
Кинсейд натисна бутона за отговор и написа:
ЯКОВ,
ИНФОРМАЦИЯТА ПРОСЛЕДЕНА.
НАБЛЮДАВАХ ПАДАНЕТО НА ТЛ-САТ-9-3.
ТОВА ЛИ ТРЯБВАШЕ ДА ВИДЯ?
Кинсейд изпрати писмото и зачака. Само след десет секунди компютърът го извести, че има отговор. Ала когато отвори електронната кутия, откри, че това е собственото му, недоставено писмо.
— По дяволите! — изруга той и прекъсна връзката си с ИНТЕРЛИНК. Отпусна се назад във фотьойла и загледа картата на екрана. След няколко минути отново се захвана за работа.
3.
— Къде всъщност отиваме? — обърна се към Руиз мъжът, който следеше дълбочината. Вече почти цял ден експедицията следваше този обрасъл с растителност речен ръкав и човекът изглеждаше обезпокоен. Руиз пък не откъсваше поглед от слънцето, разтревожен, че не се движат в посоката, в която би желал.
— Не зная къде иска да отиде американецът — рече той. Стоеше изправен на покрива на кабината, докато прогнилата речна лодка се провираше между клоните, оставяйки зад себе си черни облаци дим.
От всички на борда само Руиз познаваше горната част на Амазонка. Останалите бяха селяни, наети от него по поръчка на американеца. Руиз бе жилест мъж на средна възраст, с черна, но вече прошарена на слепоочията коса. Носеше избелели панталони и зеленикава риза, а на пояса си бе привързал мачете. Пистолетът в масивния, кожен кобур, го шляпаше по бедрото всеки път, когато пристъпваше.
Макар неведнъж да бе кръстосвал горното течение на Амазонка, Руиз идваше за първи път по тези места. Всъщност, нищо необичайно, като се имаше предвид, че до реката достигаха близо 1100 притоци, 17 от тях с дължина над 1500 километра. Не знаеше само как ще продължат нататък, тъй като съвсем скоро щяха да достигнат Чапада дос Паресис, първия от източните склонове, водещи към високите Анди. Лодката не беше в състояние да преодолее тесните потоци, праговете и водопадите, които щяха да срещнат там.