— Така е — кимна Харисън, малко изненадан от осведомеността на събеседника си. — Теориите му намират все повече поддръжници, след като знаем, че Атлантида наистина е съществувала. Бил е прав, а враговете му се оказаха глупаци.
— Да не би Кон-Тики Виракоча да е дошъл от Атлантида? — попита Руиз.
— Напълно възможно. Но докато други се ровят из египетските пирамиди, аз реших да потърся истината тук, в джунглите на Амазонка. Според мен, не Тукуме, а Тиахуанако е ключът. Някога Тиахуанако е бил процъфтяващ град, разположен в планината, на височина 4000 метра. В центъра му се издига пирамида, чиято основа е точно 210 метра, а височината й е 90 метра. Градът е бил столица на могъща империя, обхващаща района, който сега прекосяваме, и простираща се чак до бреговете на Тихия океан. Но когато през 1200 г. от н.е. империята на инките се разширила до тази страна, градът бил изоставен, а от великата империя нямало и следа. Народът й се стопил безследно. Според мен, е отишъл в джунглата.
— Защо? — попита Руиз.
— Защо са отишли в джунглата или защо са изоставили града? — отвърна с въпрос Харисън, но не изчака да чуе отговора. — Случило им се е нещо страшно. Трябва да е било наистина потресаващо, за да ги накара да напуснат този великолепен град. А защо са избрали джунглата? — Харисън махна с ръка в кръг. — Къде другаде да се скрият?
— От какво да се скрият?
— Точно това ще узнаем, ако открием аймарите. Ясно е, че е било нещо ужасяващо.
— Значи смятате, че потомците на някогашните жители на Тиахуанако са още живи?
— Натрупани са многобройни сведения от различни пътешественици за странно племе, обитаващо един от притоците на Амазонка. Племе от бели хора! За мен това означава, че те са потомците на Виракоча.
Руиз потърка брадичка с опакото на ръката си.
— И аз съм чувал разни истории — произнесе замислено той.
— Какви истории? — надигна се Харисън.
— За едно място. Много чудно местенце. Където живеели бели хора. От много време насам.
— Аймарите? За тяхното село?
Руиз сви рамене.
— Тези приказки се разправят само шепнешком. Наричат това място „Мисията“. Не съм срещал човек, който да е бил там. Това са само слухове. Говори се, че мястото било опасно и че всеки, който го види, е обречен да умре. Не зная къде се намира, някои твърдят, че е закътано в джунглата. Според други е на брега. Трети го описват по склоновете на Андите.
— И каква е тази „Мисия“?
— Ами там обитавал Кон-Тики. Богът на слънцето.
— Друго?
— Не зная какво друго — отвърна Руиз и сведе глава. Беше забол неволно нокти в дървения борд. След това се надигна и погледна напред. Струваше му се, че с всяка изминала секунда реката се стеснява.
— Сеньор, дайте да видя картата ви.
Харисън му подаде сгънатата карта и Руиз я разгледа. Постави пръст на последния ориентир и описа приблизително четиридесет километров кръг от границата на Боливия и Бразилия.
— Ние сме някъде тук. — Той поклати глава. — Дебнат ни много опасности. Реката може да стане съвсем непроходима. А какво се таи в джунглата… трябва да се връщаме.
От всичко на света Руиз най-малко би желал да прекара нощта в джунглата, в компанията на един наивен американец и група улични главорези. Намираха се отвъд пределите на цивилизацията, може би дори извън границите на Бразилия и Руиз знаеше, че тук дебнат съвсем други опасности. Харисън търсеше легендарното племе на аймарите, но по тези места обитаваха и други, не по-малко прочути племена — на човекоядци и ловци на глави.
— Съвсем скоро реката ще се превърне в поток — продължи той. — Навлизаме в хълмиста земя. Ще започнат и прагове. Трябва да се прибираме.
Харисън гледаше право напред.
— Аз пък чувствам, че сме на прав път.
— Да се връщаме, сеньор — настоя Руиз. — След няколко часа ще се стъмни.
— Продължаваме напред, докъдето можем — нареди Харисън. Той дръпна картата от ръцете на водача и посочи с пръст една точка малко по̀ на запад. — Мисля, че аймарите живеят тук.
Руиз прехапа устни, но не каза нищо. Двигателят се закашля, но лодката продължаваше да пълзи срещу течението.
След около половин час направиха остър завой и реката внезапно се стесни, а пътят им бе пресечен от паднало дърво. Кормчията изгаси двигателя. Руиз реагира мигновено, уверен, че ги очаква засада. Измъкна пистолета и викна на хората си да бъдат нащрек.
Уплашени очи претърсваха джунглата, очаквайки всеки миг да зърнат дъжд от отровни стрели, изстреляни от ловците на глави. Но нищо не се случи.
— Как ти се струва? — попита тихо Харисън, коленичил на покрива до Руиз.
Руиз си помисли, че е излишно да си шепнат, след като бръмченето на двигателя отдавна е издало присъствието им на всеки, който би се навъртал по тези места. Но въпреки това не можа да си наложи да отговори с нормален глас.