Дънкан кимна на адмирала, който в момента даваше заповеди на един от подчинените си. Веднага щом приключи, той й направи знак да се отдалечат към празната предна част на стаята.
— Стражът проговори — бяха първите му думи. — Агенцията за национална сигурност засече ново излъчване.
— До кого?
— До стража на Марс.
— И имаше ли отговор?
— Да — кимна отсечено адмиралът. — Имаше.
Дънкан обмисли информацията с помръкнало лице. По няколко различни причини все още се пазеше в тайна ядрената атака срещу марсианската база, извършена в последните минути от живота на сондата „Наблюдател“. Една от причините бе фактът, че заповедта за атаката бе дадена от представител на СТААР — организация, за която и досега не знаеха почти нищо. На всичко отгоре, споменатото атомно устройство бе поставено на борда на сондата две години по-рано, което означаваше, че организацията е била наясно с аирлианската заплаха далеч преди правителството на Съединените щати и е знаела за съществуването на базата, за която не са се досещали дори в НАСА.
Друга причина бе разрастващото се движение на прогресивистите, което разполагаше със свое лоби в правителството на САЩ и което смяташе, че разположеният под Рано Као страж има неоценима стойност за цялото човечество. Също от редовете на прогресивистите бе дошла идеята, че изпреварващата атака срещу аирлианския флот е нечовешки акт, за който не съществуват никакви разумни обяснения. Наложи се Майк Търкот, който бе очаквал да бъде посрещнат като герой за дръзката операция срещу пришълците, да преглъща доста болезнени упреци за действията си. Интерпретациите на Нейбингър за чутото от компютъра в гробницата Циан Лин бяха посрещнати скептично, като се подчертаваше, че професорът така и не бе успял да се завърне невредим от китайската експедиция и научният свят разполагал единствено със свидетелствата на същия този Търкот. Потопяването на американската атомна подводница от „изтребителите фу“ се определяше като автоматична защитна реакция от страна на стража — както и стената, която сега се изправяше пред тях.
В другия край на общественото мнение бяха изолационистите, които настояваха ООН да предприеме необходимите мерки за защита срещу нова потенциална заплаха. Дънкан смяташе, че действията им наподобяват поставянето на коркова тапа в бутилка, от която шампанското вече е излетяло.
Китай бе изтеглил представителя си в ООН и бе на път да се затвори окончателно за обкръжаващия го свят. Фактът, че агенти на ООН и КИСПП бяха действали под прикритие дълбоко в територията на тази страна, само бе налял масло в огъня. От разузнаването пристигаха смущаващи съобщения за сражения и размирици в страната, за религиозни и етнически групи, използващи нестабилната политическа обстановка, за да постигнат отдавна мечтани цели. Докато разговаряше със съветниците във Вашингтон, Дънкан остана с впечатление, че до голяма степен причина за настоящите вълнения е пряката и косвена намеса на правителството в Тайван. Забравили доскорошната заплаха отвън, земните управници продължаваха да действат, движени единствено от егоистични цели и недалновидни подбуди.
След завръщането си от Китай Търкот й бе разказал за разкритията в руския Четвърти отдел относно действията на СТААР и за това, че тази организация вероятно представлява една от двете враждуващи фракции на аирлианците. Още един проблем, който само повишаваше градуса на напрежението. Имаше толкова много парченца от мозайката, които Дънкан не знаеше къде да постави. Сведението за новата връзка между компютрите на Великденския остров и Марс бе като капак на всичко.
— Не можем ли да дешифрираме аирлианския код? — попита тя.
— Едва ли. Същият е, който използват, когато искат да се свържат помежду си, без да ги разбираме. Този път за нас няма нищо в двоичен код. Никакви съобщения за мир и любов. — Адмиралът чукна по екрана. — Разговарят помежду си с висока скорост и цялата информация е компресирана. Изглежда е доста по обем.
Дънкан виждаше, че адмиралът е обезпокоен. Нямаха ни най-малка представа за мащабите на аирлианските възможности. За да унищожат подводната база на „изтребителите фу“ в Тихия океан, се наложи да използват атомно оръжие. По същия начин бяха разрушили и флотилията на аирлианците край кораба-майка. Но в нито един от двата случая противникът не бе получил възможност да покаже истинската си сила и тъкмо това безпокоеше адмирала. Като истински войник, той бе от хората, които предпочитат първо да стрелят, а после да мислят.