— Аспасия сигурно е оставил някой, който да се грижи за ранчото — подсмихна се мрачно той.
— Или пък марсианският страж е оцелял и функционира самостоятелно — рече Дънкан. — Е, поне им унищожихме корабите.
— Ох-ох — въздъхна неуверено адмиралът. — Каквото и да е онова на Марс — то е оцеляло след почти директен ядрен удар.
— Какво е положението със „Спрингфилд“? — реши да смени темата Дънкан. — Няма ли да ви попречат климатичните условия?
— Не и на подводницата. — Адмиралът посочи едно от таблата. — Държим постоянна връзка с нея.
— Мислите ли, че планът ще успее?
Адмирал Полдън вдигна рамене.
— Скоро ще разберем. Не знаем още дали полето се простира и под вода. Във всеки случай, първо ще пратим сонда.
— Подводната база на „изтребителите фу“ едва ли има свой страж — произнесе замислено Дънкан.
Полдън не й обърна внимание.
— Сондата е единствената ни възможност да видим какво става на острова.
— Няма ли промяна в полето? — попита Дънкан.
— Вижте сама — адмиралът й подаде няколко сателитни снимки. Посочи й дузина червени точки в долния ляв ъгъл. — Това е моят флот.
Пръстът му се премести върху един черен кръг, в сравнение с който могъщата армада изглеждаше като пасаж от дребни рибки.
— Ето го силовия щит. Нищо не може да проникне през него. От АНС опитаха с целия спектър от лъчения. Този проклет компютър крие нещо от нас и колкото по-дълго седим тук и чакаме, толкова по-неприятна ще бъде изненадата.
— Госпожо? — извика някой от входа на кабината.
— Да? — Дънкан се извърна.
— От Агенцията съобщиха, че са засекли нелегално проникване в ИНТЕРЛИНК от този район през САТКОМ. Проследили са пътя на сигнала и смятат, че първоизточникът се намира на Великденския остров. Вероятно е била използвана апаратурата, която оставихме в галерията.
— От колко време е в мрежата? — попита тя.
— Почти цял ден.
— И чак сега ми го казвате? Незабавно прекъснете връзката със спътника!
— Не… чакайте — спря я адмирал Полдън. — САТКОМ е единствената ни връзка с щаба.
— Адмирале, нима ще оставите стража да проникне в ИНТЕРЛИНК и оттам в Интернет? Какво, според вас, може да търси там?
— Нямам представа — отвърна сковано Полдън.
— Аз също нямам представа — рече Дънкан и пристъпи към офицера, който се издигаше с цяла глава над нея, — но искрено ви препоръчвам да прекъснете незабавно връзката, преди стражът да е открил онова, което търси ако вече не го е сторил. Освен — добави тя, — ако нямате някаква съществена причина да позволите на компютъра на пришълците да се рови в ИНТЕРЛИНК. Какво ще заповядате, адмирале?
Полдън я погледна навъсено и бавно кимна.
— Добре. Ще се свържа с АНС и ще им кажа да изключат спътниковата връзка.
Вече много дни непознатият не бе сменял позицията си, увит в топлия, арктически спален чувал и покрит с бяло маскировъчно платнище. За скривалище бе избрал тясна ниша в основата на обветрен бор, чиито гъсти, покрити със сняг клони осигуряваха чудесно прикритие срещу въздушно наблюдение.
Беше валяло снощи, макар че бе все още разгара на лятото и причината бе в географското положение. Намираше се в най-северната част на Нова земя, острова, който разделяше Баренцово от Карско море. Северната извивка на острова проникваше в самия Ледовит океан.
Най-близкият град бе Архангелск и до него по права линия имаше около осемстотин километра. Океанът, заобикалящ острова, бе покрит с лед през цялата година. Времето бе непредсказуемо, бурите бушуваха често и траеха по цяла седмица. В продължение на много години значителна част от острова бе използвана от съветското правителство като полигон за ядрени изпитания. Този факт почти изключваше възможността някой да стигне дотук по суша. Имаше само два възможни пътя — по въздух с вертолет или с ледоразбивач по вода.
Непознатият бе избрал за своя пост стръмния склон на невисока планина, откъдето се виждаше като на длан самолетната площадка и сгушените край нея постройки. По-далеч, докъдето стигаше погледът, се виждаше само замръзналата повърхност на океана.
Той чу приближаването на другия доста преди да го види. Проправяше си път през гъстата гора, но се придвижваше бавно и мъчително заради дълбокия сняг. Непознатият не помръдна, дори когато другият спря пред него и се опря на щеките си, изпускайки грамадни облаци от пара.
— Аз съм Гергор — произнесе кратко той.
Новодошлият си пое дъх и кимна.
— Коридан — представи се той.
— Как мина пътуването?