— Кои сте „вие“? За какво говорите? — повтори възбудено Дънкан, но връзката вече беше прекъсната.
— Трябва ли да убиваш? — попита Че Лу.
Ло Фа се изплю в храста, зад който се спотайваше.
— Стара приятелко, нима те уча как да се ровичкаш из твоите гробници? Не ми казвай как да си върша работата. Нали поиска от мен и хората ми да открием това място? Ако искаш да знаеш какво има там — той посочи останките от американския хеликоптер — ще се наложи хората ми да премахнат част от постовете.
— Няма да позволя повече убийства — инатеше се Че Лу, но в гласа й я нямаше предишната увереност. Даваше си сметка, че Ло Фа е прав. Той знаеше по-добре от нея как да се справи със ситуацията.
Шумът от приближаващия се хеликоптер прекъсна беседата им. Ло Фа даде последни нареждания. Двама от хората му се изгубиха между дърветата. Единият носеше в раницата си гранатомет. Ло Фа поведе останалите в обратна посока, близо до мястото, където двамата часови охраняваха хеликоптера. Че Лу ги последва. Беше участвала във Великия поход на Мао, сигурно можеше да повърви още малко, преди да удари последният й час.
Че Лу беше на седемдесет и осем години и всеки ден от живота й бе оставил следа по лицето. Само очите й бяха ярки и блестящи — съвсем като на онова момиче, което с плам и неуморна вяра бе следвало тогава председателя Мао. Същите като на вече зрялата жена, оглавила Катедрата по археология към Пекинския университет. Но сега знаеше, че никога няма да се върне в Пекин. Дори тук, в далечните западни провинции, всички бяха чули за размириците край столицата и за студентските вълнения по улиците. Едва ли обаче този път всичко щеше да се размине, както през 1989 г. Не и когато изпитани бойци като Ло Фа хващаха оръжието.
Да, всеки преживяваше своята метаморфоза. Ло Фа — някогашният бандит, се бе превърнал в партизанин. А Че Лу, видната столична професорка, сега бе никому неизвестна изследователка — може би дори търсена от властите.
Мислите й бяха прекъснати от приглушен гръм. От засадата в близките храсти сред ослепителен блясък излетя ракета, издигна се нагоре и удари приближаващия се вертолет. Последва взрив, кабината се преобърна, перките заораха в короните на дърветата и машината се стовари на земята.
Лейтенантът от китайската армия и неговият свързочник се втренчиха в горящия хеликоптер, сетне като по команда се обърнаха и побягнаха в обратна посока. Точно към мястото, където ги очакваха хората на Ло Фа. И двамата бяха покосени от кратка автоматна стрелба. Всичко приключи за по-малко от тридесет секунди. Че Лу бе виждала много насилие в живота си, но всеки път се изненадваше колко бързо настъпва смъртта. Често пъти при подобни случаи си бе задавала въпроса, защо жертвите — като тези двама войници — не бяха получили възможността да доживеят до дълбока старост като нея. Не знаеше дали става дума за сляпа случайност, или пък съществуваха някакви висши, предопределящи всичко сили. А може би и двете.
Колкото по-дълго живееше, толкова повече осъзнаваше размерите на собственото си невежество. Откриването на извънземните артефакти в подземията на гробницата Циан Лин миналата седмица само потвърждаваше този неоспорим факт. За кой ли път цялата история на човечеството трябваше да бъде пренаписана от начало.
Когато пристигна при разбития американски хеликоптер, Ло Фа вече я очакваше с бележник в ръка. Тя огледа един по един мъртъвците.
— Хубаво ще е да духнем по-скоро от тук — подметна Ло Фа, като видя, че професорката се е зачела в бележника.
Тя му посочи трупа на Нейбингър.
— Искам да погребете американеца. Той беше достоен човек. Благодарение на него узнахме тайната на Циан Лин. — Тя вдигна бележника пред очите на Ло Фа.
— Побъркана старица — промърмори недоволно старият й приятел, но все пак нареди на хората си да изпълнят желанието й.
Имаше една част от Кели Рейнолдс, която все още й принадлежеше. Не беше голяма, но стигаше, за да съхрани собственото й „аз“. И това бе достатъчно.
Защото благодарение на нея, докато стражът преследваше една след друга своите цели, тя премести мислите си в друга посока.
Телепатичната връзка с компютъра, както пръв бе открил Питър Нейбингър, беше като двупосочна магистрала. И докато стражът получаваше от нея всичко, което го интересуваше, Кели също можеше да надзърне тук и там, макар и със значителни усилия.
Тя видя върволица от мъже, които опъваха плетени въжета. Видя и жени, застанали между мъжете и обекта, който теглеха. Върху подредените, гладко обелени трупи, се плъзгаше грамадна каменна статуя, издялана от ръцете на хората. Моаи.