Наричаха своя остров Рапа Нуи. Много по-късно моряците от западната цивилизация щяха да го кръстят Великденския остров. Деветдесеттонният камък, който теглеха, вече наподобяваше издължено лице, с големи, провиснали уши. Бяха го изтръгнали от склона на Рано Рараку, един от двата вулкана на острова.
Вторият вулкан, Рано Као, бе забранено място. Можеха да се качват само до селцето Оронго, за да поднасят почитта си на боговете. Също там всяка година се провеждаше празника на Човека-птица, когато младежи от целия остров се спускаха до брега на океана, скачаха в разпенените води и плуваха до малкия остров Мото Нуи. Първият, който се завърнеше с яйце от морска рибарка, биваше обявяван за човека-птица на следващата година.
Кели чуваше ясно напевните подвиквания на мъжете, които теглеха камъка. Крайната им цел беше на няколко километра по-нататък, на самата брегова линия, където щяха да поставят статуята на земята и да я обърнат с намръщено лице към морето.
Сега вече Кели разбираше смисъла на тези статуи. Знаеше защо хората от острова са полагали такива неимоверни усилия да ги издялат и да ги преместят до брега на океана.
Те бяха предупреждение. Към неканени гости.
Никога да не стъпват на острова.
— Някой е бил тук съвсем скоро. — Търкот вдигна замръзнала чашка с кафе от масата и я обърна наопаки. Отдолу беше щампована датата на производството — 1996 г. Тридесет години след като „Меджик-12“ бе затворил станцията. В помещението също така беше монтирана свръхмодерна комуникационна апаратура за сателитна връзка.
— Който и да е бил, вече си е отишъл — отбеляза капитан Милър. — Вероятно е знаел за атаката на „изтребителите фу“.
Търкот излезе от стаята и продължи нататък по коридора. Бутна една врата, прекрачи прага и замръзна, потресен от гледката.
В просторната стая имаше десетина изправени вертикално прозрачни цилиндри, пълни с кехлибарена течност. Сети се къде бе виждал нещо подобно — на най-долния етаж на биолабораторията в Дълси. Той се приближи до един от цилиндрите. Вътре тъмнееше нещо. Приличаше на човешко тяло. Сноп разноцветни тръби влизаха отгоре, други излизаха от долния край на цилиндъра. Търкот свали ръкавицата си и докосна стъклото. Беше съвсем студено, течността вътре вероятно бе замръзнала.
— Какво е това, мътните го взели? — попита Милър.
— СТААР — отговори кратко Търкот.
— Какво искаш да кажеш?
— Мисля, че от тук са получавали свежи попълнения.
С помощта на очилата за нощно виждане Толанд продължаваше да следи десетинаметровия участък от пътеката, който бе разположен пред неговата позиция. Познаваше точното местонахождение на всеки един от неговите осемнадесет мъже, знаеше и с какво са въоръжени. Достатъчно бе да открият огън в полосата между скритите маркери, които бяха поставили през деня, и пътеката щеше да се превърне в истинска скотобойна за всеки, който се приближи към тях.
Толанд бе избрал това място, защото тук пътеката вървеше в права линия, следвайки ниската част на стръмния склон отсреща. Така всеки, който минеше по нея, щеше да се окаже затворен между огъня на оръжията и склона, миниран със „специалитетите“ на Фолкнър. Пътеката очертаваше единствения проход на стотици километри наоколо, свързващ вътрешността на Андите и Боливия със западната част на континента. Местността бе обрасла с шубраци и дръвчета, но по-нагоре теренът почти бе лишен от растителност, тук-там белязан от посивели снежни преспи.
Наемниците бяха пристигнали предния ден с обикновен пътнически полет до Ла Пас и се бяха събрали на летището. Толанд се бе погрижил за няколко камиона, с които да ги откара до подножието на Андите. От там ги поведе пеша по планинските пътеки.
Толанд чу, че някой се движи зад него. Предполагаше, че е Фолкнър, неговият сержант, и наистина миг по-късно Фолкнър го чукна лекичко по рамото.
— Ендрюз получи съобщение по сателита. В момента го записва.
Толанд изви глава и погледна през рамо към гъстата джунгла. Ендрюз се бе настанил до едно дърво и работеше със сателитния приемник, тяхната единствена връзка със света.
„Май няма време за това“ — рече си Толанд, дочул шум откъм далечния край на пътеката. Той насочи вниманието си към предстоящото. Чуваше се потракване на недобре прикрепена екипировка, дори откъслечни фрази от приглушени разговори в мрака.
Ето че се появи и водачът. Какъв глупак, дори използваше фенерче без червен филтър, за да си осветява пътя! Изглеждаше като голям прожектор в окулярите на прибора за нощно виждане. Толанд нагласи настройката и потърси опашката на колоната.