— От НАСА съобщиха, че готвят два кораба. Единият ще излети от Кейп Кенеди, а вторият — от военновъздушната база Ванденберг. „Колумбия“ ще се скачи с шестия „нокът“, а „Индевър“ ще доближи кораба-майка. Разговарях с Лари Кинсейд и той каза, че КИСПП е наложил строги мерки срещу изтичането на каквато и да било информация. Според него целият замисъл е крайно рискован, но досега не е чул нито една разумна причина да се избързва с подготовката.
— А какво смяташ за възможността да съществува втора рубинена сфера, както твърди този Харисън? Например, хора на КИСПП да са я открили, но да го пазят в тайна?
— Съмнявам се — поклати глава Дънкан. — Но не е изключено.
— Всъщност, защо изведнъж корабът-майка стана толкова важен? Какъв е този план, за който е споменал Харисън?
— Нямам представа — отвърна Дънкан. — Има още една новина от Зона 51.
— Каква?
— Още не зная. Току-що получих съобщението. Лари Кинсейд и майор Куин щели да пристигнат тук със скакалец. Очакват ги всеки момент.
— Но защо трябва да идват? — попита Търкот. — Не е ли по-лесно да разговаряме по видеофона?
— И това не зная. Куин говореше някак странно. По-добре да видим какво ще ни кажат.
— Хубаво. Да се поразходим, докато дойдат.
Излязоха на палубата и се приближиха до носа. От време на време вятърът вдигаше морски пръски и ги запращаше в лицата им. Беше се стъмнило, но самолетоносачът бе заобиколен от фосфоресциращото сияние на морските водорасли. Търкот почти долавяше стаената долу сила на двата мотора, които с лекота придвижваха маса от 100 000 тона със скорост от 65 километра в час.
— Разговарях с представители на КИСПП и с неколцина от съветниците в Белия дом, докато летях насам — заговори Дънкан. — Исках да съм наясно накъде вървят нещата. И да разбера нещо повече за изстрелването на совалките и за рубинената сфера.
— И какво? — подкани я Търкот. Вече имаше представа какво може да последва.
— Първите бяха като каменна стена. Все пак опипах почвата. Мисля, че все още не могат да се съвземат от унищожаването на аирлианския флот.
— Затова ли подготвят изстрелването на совалките?
Дънкан кимна.
— Не са се отказали. Нещо странно се готви там.
— Знаеш ли, няма да е зле, ако гледаме на КИСПП, както гледахме на „Меджик-12“.
— Но нали ни подкрепиха за атаката срещу аирлианците? — възпротиви се Лиза.
— Да, но пост фактум. Сега обаче пеят друга песен.
— Май ще се съглася с теб.
— А какви са настроенията в правителството?
— Разединени.
— Хубава работа.
— Такава е политиката, Майк. Прогресивистите набират сили с всеки изминат ден. Но изолационистите също не се предават.
— Значи сме сами? — попита Търкот.
— Е, все още мога да намеря помощ, ако ни потрябва. Исках също да ти кажа, че ще ми е нужна твоята подкрепа за онова, което ни предстои.
— Друг не ти остана — засмя се тъжно Търкот. Той се загледа в тъмната океанска повърхност и изведнъж посочи с ръка. — Я виж там!
Дънкан се озърна. Нещо белезникаво се местеше на фона на фосфоресциращото сияние.
— Делфини — обясни Търкот. — Играят си.
Но вниманието на Дънкан бе привлечено от друго. Търкот проследи погледа й към хоризонта. Сребърен диск се приближаваше с шеметна скорост, летейки съвсем ниско над океана.
— Време е да вървим — рече тя.
— Ти върви, Лиза, аз ще остана. Искам да обмисля нещата.
— Майк…
Той опря пръст на устните си.
— Дай ми няколко минути да помисля. После ще дойда при теб, за да чуя какво става. Съгласна ли си?
— Добре.
Търкот остана при парапета, усещайки по лицето си хладния морски вятър. Неусетно се върна към детството и скалистите хълмове на Мейн. В онези години доста рядко се случваше семейството му да намери няколко свободни дни за излет в планината. Тогава мечтаеше да види океана, привличаше го безбрежната шир.
Той се отърси от спомените си и се върна на „Стенис“. Пое обратно, слезе по коридора и се озова в стаята, където вече го очакваха Дънкан, майор Куин и Лари Кинсейд. Имаше и четвърти човек — непознат мъж с впечатляваща външност. Беше висок почти два метра и широкоплещест колкото вратата, през която бе влязъл Търкот. Гъста черна брада с редки сиви кичури, скриваше долната част на обветреното му, червендалесто лице. Мъжът имаше изморен вид, очите му бяха зачервени, с големи торбички отдолу.
— Господин Яков — произнесе Дънкан, — това е капитан Майк Търкот.
— Само Яков, без излишни формалности — произнесе мъжът с дълбок, басов глас и силен акцент. Ръката на Търкот буквално се изгуби в масивната му десница. — Да имате нещо за пиене?
Дънкан посегна към каната с вода на масичката.