— Божичко! — възкликна Дънкан. — Трябва да са стотина!
— Не разбирам — сбърчи чело Търкот. — Свързани ли са по някакъв начин с падналия спътник?
— Така ми се струва — кимна Кинсейд.
— И как по-точно?
— Виж, това не зная. Не ми прилича на съвпадение. Още по-странна е картината с второто селце, където са червените точки. Те пък показват телесна температура над 39 градуса.
— Какво, да не би всички в селото да са с треска? — учуди се Търкот.
— Нещо от този род — потвърди Кинсейд. — Ако не бях получил предупреждението от Яков, никой нямаше да обърне внимание на това, което става там.
— Но ние не знаем какво става — вдигна рамене Търкот.
— Още не — съгласи се Кинсейд.
— Според вас, какво виждаме тук? — обърна се Дънкан към Яков.
— Ами, края на света — засмя се мрачно руснакът. — За да бъда по-точен — смъртта на всички човешки същества на планетата, които не са марионетки на аирлианците.
Търкот се озърна. Дънкан го гледаше въпросително, сякаш го питаше дали да повярват на Яков.
— Някой от вас да е чувал нещо за „Мисията“? — попита ги руснакът.
Не последва отговор и той продължи.
— А да сте чували за Водачите?
Отново мълчание.
— Хора като тези от вашия „Меджик-12“ — ето кого наричаме Водачите.
— Какво искате да кажете? — попита Търкот.
Яков вдигна пръст и се чукна по слепоочието.
— Умовете им са повредени от стража-компютър. Вече знаете за СТААР. Бил е основан от вашето правителство по същото време, когато се е появил на бял свят и „Меджик-12“, но със задача да ни подготви за истинската среща с пришълците. Но СТААР бе само прикритие за друга организация, която вече е съществувала. Водачите бяха аспасиевата версия на СТААР. Не идентична, но и те също работеха за пришълците. Мога да ви разкрия само малкото, което зная, и това, което предполагам — а то е още по-малко. „Мисията“ не е място, а организация. Тя се мести. Тя е щабът на Водачите. Не зная нито какво точно цели, нито къде се намира в момента. Предполагахме, че е някъде в Южна Америка. Сега вече съм почти сигурен, че е в района, в който падна спътникът. Според мен „Мисията“ е съществувала от много време. Тя е първоизточникът на онова, което е излязло от спътника и е убило всички тези хора.
— И какво ги е убило? — попита Търкот.
— Черната смърт.
8.
Водачът Паркър седеше сам в мрака, загледан в екрана на своя лаптоп. По челото му се търкулна капчица пот, увисна за миг и тупна на пода.
На вратата на стаята се почука. Той се завъртя рязко със стола и потрепна от острата болка. Затвори очи, въздъхна и произнесе ясно:
— Влизай.
Млада жена пристъпи внимателно в сумрачната стая, озарена от чифт свещи и бледото сияние на екрана.
— Водачо Паркър?
— Да, мое дете — гласът на Паркър бе нисък и успокояващ.
— Аз… — жената пристъпи напред.
— По-смело — подкани я Паркър. — Говори спокойно.
— Аз искам да вярвам.
— Зная, че искаш.
— Аирлианците… — поде тя, но замлъкна.
— Продължавай. Не се стеснявай.
— Аирлианците не са хора. Откъде да знаем дали…
Паркър се засмя с разбиране.
— Ако бяха хора, нямаше да има смисъл да се вярва. Но аирлианците са повече от хора. Ако искаме да станем като тях, трябва да ги следваме. Първо, да ги посрещнем на Земята — въпреки забраната на КИСПП. Все още не разполагаме с техните кораби, за да полетим към звездите. Но те могат да ни помогнат да преодолеем злото, което сами сме сторили на нашата родна планета. Това е пътят, който трябва да следваме. Единственият път, който може да ни изведе от задънената улица. За да поемем по него, се иска да сме готови да служим.
Младата жена кимна, но погледът й все още избягваше неговия.
— Разбрах. Но нали се говори за смърт и разрушения… за гибелта на всички невярващи…
— Чувала ли си легендата за Големия потоп?
Младата жена кимна.
Паркър се пресегна и пое ръката й.
— Сега идва друг такъв Потоп. Не от вода, но също толкова смъртоносен. И само избраните ще могат да го надживеят. Ако вярваш, ще бъдеш спасена. Ако ли не… — Той не довърши изречението и когато пусна ръката й, гласът му придоби стоманени нотки. — Знаеш ли какво е това свободна воля? Сега вече всички на планетата са чували за Аспасия. Не могат да се престорят на невежи. Нашата задача е да им обясним, че имат избор. Само че изборът е техен, а не наш. — Паркър се надигна и закрачи из стаята. — Веднъж направиш ли този избор, ти ставаш отговорна за последиците. Ако изборът е грешен, цялата тежест на грешката ще се стовари върху теб!
Яков се облегна назад във фотьойла и едва сега останалите забелязаха колко е изморен. Сякаш произнасяйки последните думи, които по-скоро наподобяваха смъртна присъда, той бе изгубил и сетните си резерви от вътрешна енергия.