Той се обърна и без да провери дали другият го следва, продължи по пътя си.
Руиз погледна ръката си. Кожата му бе грапава от многобройни черни мехури. Болеше го главата, устата и гърлото му бяха пресъхнали, макар че току-що бе погълнал цяла кана вода.
Дъските на палубата проскърцаха. Той вдигна глава и видя, че Харисън се е надвесил над пластмасовите контейнери.
— Сеньор! — изстена Руиз.
Харисън се изправи бавно и го погледна. Кожата на лицето му бе покрита със същите черни мехурчета. Американецът държеше в ръцете си някаква кутия. Отнесе я на мостика и я постави върху парапета.
— Руиз — кимна му той.
— Пипнахме го, нали? Онова, което е уморило туземците?
Харисън кимна.
— Знаехте ли?
— Предполагах го. Но не очаквах да стане толкова бързо.
— Не сте търсили никакви аймарци — произнесе на пресекулки Руиз. — Точно селото ви е трябвало. Ей това… — той вдигна ръцете си.
Харисън помисли малко и кимна.
— Така е.
— Кой сте вие? Не сте университетски професор.
— Аз съм Наблюдател — произнесе Харисън.
Тялото на Руиз ненадейно бе обхванато от спазми. Той се преви и повърна през борда. Когато отново се изправи, Харисън бе извадил видеокамера и бе насочил обектива към него. Тъкмо нагласяваше фокуса.
— Какво правите?
— Трябва да покажем на другите заплахата.
9.
На дневна светлина патрулът приличаше на вампирско сборище. Повечето от войниците бяха опръскани до горе със засъхнала кръв и кал. Въпреки нощния мрак бяха изминали значително разстояние, следвайки прохода отвъд мястото на засадата. Потокът в средата на клисурата постепенно се бе разширил и сега вече наподобяваше по-скоро бързоструйна река.
От влажната почва се вдигаха гъсти облаци нара и се сливаха с надвисналите листа на дърветата, които се събираха отгоре, оформяйки мрачен тунел.
— Достатъчно — извика Толанд. — Тук ще почиваме.
Беше едър мъж, с побеляла за възрастта си — тридесет и пет години — коса, което можеше обаче лесно да се обясни с характера на работата му.
Фолкнър разпредели постовете и останалите мъже се натъркаляха право на земята. За разлика от Толанд той бе нисък и набит, с яки, мускулести ръце и крака. Беше шампион по бокс в тежка категория на поделението, преди там да се появи Толанд.
— Хубаво ще е да се почистите и изкъпете — рече Толанд.
— По дяволите, нали скоро пак ще се изцапаме? — обади се един от мъжете, нахлупил широкополата си шапка над очите. Останалите, които служеха от по-дълго при Толанд, вече бяха почнали да се събличат.
— Да, но аз държа на личната хигиена — произнесе с равен, спокоен глас Толанд.
— Ще се изчистя, когато напусна този свинарник — отвърна полушеговито австралиецът.
Толанд дръпна затвора на своя „Стърлинг“ и отсеченият, металически звук отекна в утринната тишина.
— Ще се почистиш веднага.
Австралиецът зяпна към него.
— Какво ти става бе, човече? Да не си мръднал нещо?
— Не съм ти „човече“. Аз съм твоят командир. Смъквай дрехите, подреди ги на брега и заставай в редицата. — Той насочи дулото към корема на австралиеца. — И по-бързо!
Скоро хората нагазиха до пояс във водата. Белите им тела контрастираха с техните обгорени от слънцето лица и ръце. Толанд и Фолкнър се заеха да обискират бавно и методично подредените на брега дрехи.
Пръв Толанд вдигна една пластмасова манерка, разклати я и я обърна. Вътре нямаше нито капчица вода. Той взе фенерчето и светна в тясното гърло.
— Я, какво имаме тук? — произнесе с любопитство той.
Извади нож и го заби в долния край на манерката, разрязвайки я на две. Отвътре изпадна найлонова торбичка, пълна с кафеникав прах.
— Това на кого е?
Мъжете се извърнаха и погледнаха австралиеца, който бе новакът сред тях.
— Ела тук, „човече“ — подкани го с усмивка Толанд.
Австралиецът излезе от водата, прикривайки инстинктивно слабините си с ръце.
— Нали казах да няма дрога. Казах ли, а? — попита Толанд.
— Не съм разбрал…
Първият откос попадна в коремната област и Толанд повдигна дулото на автомата нагоре. Австралиецът подскочи назад и се пльосна в реката с разперени ръце, обагряйки водата с кървава пяна.
Останалите войници побързаха да се върнат при дрехите си.
— Обличайте се — викна им Фолкнър. — Ще останем тук още няколко часа.
Толанд вече се бе настанил под сянката на едно дърво, Фолкнър клекна до него и му подаде един лист.
— Съобщението, което Ендрюз прие снощи.
Толанд го погледна — дълъг списък от букви, които на пръв поглед нямаха никакъв смисъл.
— Кодирано е. Сигурно се безпокоят, че някой може да ни подслушва.