— Нали вече ти казах? От това следва, че древен Китай, Поднебесното царство, е играло съществена роля в цялата тази история. Но за да го узнаем със сигурност, трябва по някакъв начин да проникнем в гробницата. Винаги съм смятала, че това, което ни унищожи като сила от световна величина, бе нежеланието на нашите управници да обръщат поглед към ставащото отвъд границите ни през изминалите пет столетия. Последният подобен опит е правен през 1405 г.
— Да не ми преподаваш урок по история? — озъби се Ло Фа.
Че Лу поклати безпомощно глава.
— В началото на 1405 г., над двадесет хиляди души и триста и седемдесет кораби, предвождани от Чен Хе, напуснали пределите на Китай и поели в западна посока, следвайки маршрута на Чинг Хо отпреди две хиляди години. — Тя забоде пръст в мършавите гърди на Ло Фа. — Отправили се точно към Близкия изток — Североизточна Африка. След като се завърнали, никой в Китай не помислил за нова подобна експедиция. Въпросът обаче е, какво точно са търсели? И дали са го открили? Защото ако са намерили онова, което Чинг Хо е отнесъл преди толкова много години, нищо чудно то сега да лежи в гробницата. Или са търсели нещо друго? Уверена съм, че отговорът на всички тези въпроси се намира там долу.
— Може и да си уверена, но никой от нас няма представа как да се спуснем в гробницата.
Че Лу не обърна внимание на забележката му, потънала в своите мисли.
— Ши Хуанчжоу… — прошепна тя.
— Какво за него?
— Ами… той е герой в много легенди. Наричали са го Жълтия император. Казват, че когато се родил, в небето се появило сияние, което се намирало в района на Голямата мечка. В биографията му е записано, че когато се срещнал с мистичната Западна императрица в планината Уангу, двамата заедно направили нещо.
— Някое бебе сигурно? — засмя се Ло Фа.
— Не. Дванадесет големи огледала.
Върху лицето на Ло Фа се изписа любопитство.
— Коя е тази Западна императрица?
— Не зная.
— Добре де, кажи поне нещо повече за огледалата.
— И там не съм наясно — призна Че Лу. — Огледалата били разположени на триножници, които сочели към небето. Цао Цжи ги е описал в един текст, посветен на Ши Хуанчжоу. И на други места се споменават огледалата и триножниците, но всичко е обвито в тайнство. Смята се, че предназначението им е било да неутрализират силата на притеглянето. Да издават силни звуци. Да гледат към звездите. А пък Ши Хуанчжоу бил повелител на гръмотевиците. Може би с помощта на споменатите устройства.
— Интересна легенда — кимна Ло Фа.
— Чувал си за Чи Ю, нали?
— Кой? — гласът на Ло Фа едва забележимо потрепери, колкото Че Лу да разбере, че старецът познава и тази легенда. Сигурно са му я разказвали още когато е бил съвсем малък, за да го посплашат.
— Докато Ши Хуанчжоу управлявал на север, Чи Ю владеел юга на страната. Но двамата управници се различавали в много неща. Чи Ю не бил човек, а по-скоро метален звяр — така поне се казва в легендите. Имал многобройни ръце, крака и очи. Можел да лети навсякъде. — Че Лу посочи планината. — Много тайни могат да бъдат разкрити там, приятелю.
Ло Фа се изплю презрително.
— Може и така да е. Но твоите легенди няма да ни вкарат вътре.
— Можеш ли да ми намериш радиопредавател? От онези, които се свързват със спътниците?
Ло Фа кимна.
— Мисля, че зная къде има такъв. Но ще ни отнеме известно време.
— Ти ми намери предавателя — заяви Че Лу, — а аз ще повикам помощ.
— Че кой пък ще ни помогне? — зачуди се старият китаец.
— КИСПП.
Ло Фа се изсмя.
— Втори път няма да посмеят.
— Е, поне си заслужава да опитаме. Ако и това не стане, ще се справя сама.
— Я по-добре да ти потърся предавател.
— Какъв е планът?
Лиза Дънкан се озърна стреснато. Не беше чула, че Майк Търкот е влязъл в заседателната зала, следван от Яков. Посочи им две свободни места до масата.
— Пратих майор Куин и Лари Кинсейд със скакалец в Зона 51. Свързах се с една моя приятелка от ВИМИЗЗ — Военния институт за медицински изследвания на заразните заболявания и тя обеща да ни помогне. Друг скакалец ще вземе нея и екипа й, заедно с необходимото оборудване, и ще ги докара тук. Веднага щом пристигнат, потегляме на юг, за да се запознаем е обстановката на място.
— И после? — попита Търкот.
— Ще се опитаме да спрем разпространението на заразата.
— О, имаме си оптимист — подсмихна се Яков.
Дори умствено увреден скулптор, работещ в музей за восъчни фигури, не би могъл да създаде по-зловеща сцена. Телата бяха разкривени в гротескни пози. Виждаха се разчекнати уста, неми, изкривени устни, от които отдавна бе излетял предсмъртния писък, или пък са били разтворени от страховити нокти. Разпорени гърди, покрити със засъхнала кръв, на толкова тънки струйки, сякаш бяха червени конци. Очите бяха най-страшното. Кухите им орбити бяха вторачени в небето, очертани с кървави овали, като ужасяващо подобие на декоративен грим.