Стив Норуард не обичаше да работи със замразени тела. Не по някакви естетични причини, а заради множеството заострени части, които с лекота можеха да пробият ръкавиците и защитното облекло. На всичко отгоре телата бяха радиоактивни. Толкова радиоактивни, колкото не можеше да си представи. Две причини, достатъчни да си помислиш, че краят ти е близо.
Едрото тяло на Норуард изпълваше докрай защитния костюм. Беше се подложил на невероятно строга диета, за да издържи последния проверовъчен тест в армията, но за щастие в армейския Институт за заразни болести не гледаха чак толкова стриктно на тези неща.
Норуард беше русокос, с румено, веселяшко лице, по което едва ли можеше да се познае, че работи предимно с мъртъвци. Той изтика много внимателно количката под една от маймуните. Натисна един бутон и веригата, на която бе окачен трупът, се задвижи надолу, докато цялото тяло легна върху платформата. След това се наведе и измъкна, не без усилие, забитата в гърба на маймуната метална кука.
Норуард си пое бавно дъх. Маската му беше запотена отвътре, а под мишниците му се стичаха едри капки пот. Изтика количката от хладилната камера и залости голямата метална врата. След това продължи надолу по коридора към залата за аутопсии. Веднага щом влезе, побърза да включи шланга с пресен въздух към клапата на защитния си костюм. Долови познатия шум от нахлуващ пресен въздух и преглътна, за да уравновеси налягането. Маската вече се проясняваше. Бръмченето на компресора му действаше точно толкова успокояващо, колкото шумът от равномерно работещи двигатели на пилот-изпитател.
Той запъна колелата на количката, за да не може да се търкалят. Действията му бяха спокойни и уверени. Извади чифт големи хирургични ръкавици и ги постави върху защитните ръкавици на костюма, след това потърси с очи втория жив човек в залата и му кимна към трупа на маймуната.
— Хайде. На три.
— На три — отекна в слушалките му женски глас. Принадлежеше на Лейния.
— Едно. — Двамата с Лейния хванаха ръцете и краката на маймуната. — Две. Три! — Вдигнаха тялото и го положиха на операционната маса, но толкова внимателно, сякаш беше бомба със закъснител, което не беше далеч от истината. Макар и мъртво, тялото на маймуната гъмжеше от микроскопични същества, готови да нахлуят в нова жертва и да я разкъсат, както бяха сторили с нещастното животно на масата.
— Поне няколко часа ще й трябват, за да се размрази — промърмори Норуард. — Така че, започваме аутопсията в 13.00.
— Както кажете — съгласи се Лейния. Изглеждаше дребничка и беззащитна в свръхголемия си костюм.
Норуард се обърна към втората маса, където беше поставена друга маймуна. Бяха я извадили от камерата още предната вечер. Взе скалпел и го подаде на Лейния.
— Добре дошла в Четвърто ниво. Вашият първи пациент, докторе.
Не виждаше лицето й, скрито от маската.
— Благодаря ви, докторе.
Тя опря острието на скалпела в долния край на гръдния кош и направи първия разрез. Кухината отдолу беше изпълнена с кръв.
Норуард продължи да я наблюдава как работи, като следеше дали отбелязва всички аномалии, макар че повечето от тях бяха почти очевадни. От бъбреците нямаше и следа. Черният дроб имаше жълтеникаво оцветяване и част от него се беше стопила.
Той вземаше образци от всички органи и ги поставяше върху предметни стъкла. Помогна й само когато трябваше да отворят гръдния кош с големите щипци. Тъкмо се бяха надвесили над тялото, когато в залата отекна сух, пращящ звук. Лейния замръзна и погледна уплашено Норуард, сякаш го питаше за причината.
— Високоговорителите — той кимна към стената. На лицето й се изписа облекчение. Поне не беше нещо неочаквано.
Говорителят изпращя отново и този път вътре отекна познат женски глас, който принадлежеше на завеждащия института, полковник Кармен.
— Стив, имаме новини от Южна Америка.
„Ах, новини значи“ — помисли си Норуард и пулсът му се учести.
— Искам да погледнеш едно нещо — продължи Кармен. — Колкото се може по-скоро.
Норуард кимна, обърна се и се отправи към входа на шлюзовата камера, като пътем разкачваше въздухоподаването. Когато пристъпи вътре, той се завъртя, затвори вратата и изхлузи тежките ботуши. Прекрачи следващия праг, дръпна един шнур и костюмът се смъкна на пода. Зачака нетърпеливо, докато бликналата от душа вода отмери определеното й време. Нямаше никакъв начин да прекъсне програмата, особено като се имаше предвид какво може да е полепнало по костюма.