— Засега нищо определено — призна Майк. — Работя върху него, но става бавно. Все едно да редиш китайска мозайка, след като си изгубил повечето от парченцата.
— И все пак?
— Мисля, че там се е съдържала информация за служителите на СТААР. Освен това намерих някои любопитни неща относно съобщенията, които са си разменяли аирлианските компютри.
— Друго?
Майк сбърчи вежди.
— Ами… трудно е да се каже, но ми се струва, че тези типове… — той спря и погледна въпросително Куин.
— СТААР — допълни майорът.
— Да де, от СТААР, изглежда са се опитвали да дешифрират нещо. Дори имам чувството, че са се занимавали със същото, което правя сега аз — възстановявали са изтрита информация.
— От какъв източник?
— Не зная. Едва ли е нещо, което се е намирало в базата в Антарктида.
— Добре тогава, кога ще разполагаш с по-точна информация?
Майк сви рамене.
— След няколко дни. Или седмици. Може би никога. Кой би могъл да знае?
— Друго?
— Ах, да — някои дреболии. Първо, търсили са по ключова дума.
— И коя е тя?
— „Ковчег“.
— „Ковчег“? — повтори Куин. — Какъв е тоя „ковчег“?
— Понятие нямам.
— Друго?
— Имаше един файл, изтеглен от историческа база данни. Нещо като студия.
— Върху какво?
— Върху „Мисията“. Членувано и с главна буква.
— Само това?
— Е, не забравяй, че не разполагах с цял век.
Куин му посочи вратата.
— Връщай се на работа.
— Как, по дяволите, ще се измъкнем?
Мъжът, който бе задал този въпрос, бе вкопчил ръка в стоманения кабел, окачен по протежение на товарния отсек. Краката му се полюшваха всеки път, когато нисколетящият самолет се издигаше или спускаше, следвайки очертанията на местността. Подобно на останалите тридесет души на борда, беше облечен с маскировъчна униформа без каквито и да било отличителни знаци. Казваше се Круто и бе прекарал по-голямата част от живота си във френския чуждестранен легион.
Елек вдигна поглед от сателитните снимки, които изучаваше внимателно, без да сваля масивните си слънчеви очила.
— Не се безпокой за това. Аз ще имам грижата.
— На глупак ли ти приличам? — попита Круто. — Не вярвам на никого, когато въпросът опре до спасяването на собствената ми кожа. Говори се, че в Китай положението било страшно напечено.
Круто погледна към останалите наемници, седнали наблизо. Повечето кимнаха в знак, че са съгласни с него. Заплащането беше добро, това би потвърдил всеки от тях — петдесет хиляди долара си бяха петдесет хиляди долара — но какъв е смисълът да ги имаш, когато си мъртъв?
Самолетът току-що бе напуснал афганистанското въздушно пространство и летеше към Китай. Круто остана изненадан, че до момента никой не бе направил опит да ги спре, докато Елек не изглеждаше особено загрижен от подобна опасност. Бяха кацнали за кратко на някакво занемарено летище в Туркменистан, бивша съветска република, където презаредиха без много приказки. Круто отдавна се бе уверил, че с пари могат да се купят много неща, но възможностите на Елек наистина надхвърляха всякакво въображение.
— Хубаво де, но как ще се промъкнем покрай китайските постове? — попита един от наемниците. — Казват, че цялата гробница била заобиколена от плътен кордон.
— Много просто — вдигна рамене Елек. — Скачаме право отгоре.
— И ония долу почват да гърмят — поклати глава Круто. — Знаеш ли колко лесно се стреля по човек, увиснал на парашут?
— Никой няма да стреля по нас — Елек вдигна малка стъклена топка. Вътре се поклащаше слабо фосфоресцираща, зеленикава течност. — Ей това нещо ще се погрижи.
— Че какво е то? — попита Круто.
— Нервно-паралитичен газ. Открит от руснаците и изпитан многократно в Афганистан. Действа в продължение на двадесет секунди, след шестдесет се разгражда напълно. Ще пуснем топката точно преди да скочим. Докато стигнем долу, всички ще са издъхнали.
— Божичко — възкликна удивено Круто, — ако посмеем да го използваме, чака ни международен съд!
— Никой не дава пукната пара за онова, което става в Западен Китай — отряза го Елек. — Пък и никой няма да разбере какво е станало.
— Да, бе — захили се Круто. — Без мен — той ококори очи, когато Елек опря топката в носа му.
— С теб или без теб — произнесе бавно Елек. — Млъквай, или ще строша топката в главата ти!
— Блъфираш! — не повярва Круто. — Ще умреш с нас.
— Вече си инжектирах антидот. — Елек подхвърли топката във въздуха и тридесет чифта очи я проследиха напрегнато как пада, докато отново я улови. — Тъй че за мен няма страшно. Виж за останалите… Ужасна смърт, казвам ви. Мозъкът престава да изпраща импулси до тялото… Дробовете спират да работят, после и сърцето. Остава само болката…