Круто преглътна.
— Хубаво, разбрах. Скачам.
Търкот доближи носа на самолетоносача, оставяйки зад себе си палубната суетня. Обърна се и проследи с поглед един Ф-14, който се снижи със скорост повече от триста километра в час и само след секунди вече бе заковал на площадката. Веднага самолетът бе заобиколен от цял куп техници, които с опитни движения го прикачиха за електрокара и изтеглиха встрани, преди да се е приземил следващият.
Времето бе съвсем ясно, хоризонтът бе като черта, разделяща морето от небето. Малка група делфини продължаваше да следва с плясъци кораба. Нямаше представа дали са същите, които бе наблюдавал по-рано.
— Колко ще струва да ми разкриеш мислите си?
Зад него стоеше Лиза Дънкан, облечена с тъмно кожено яке, закопчано догоре. В лявата си ръка държеше малко куфарче. Търкот знаеше, че им предстои съвсем скоро да се разделят — всеки потегляше в различна посока.
— Не съм сигурен, че си заслужават цената.
— Аз пък съм убедена в обратното.
Търкот погледна към морето.
— Не зная. Напоследък всичко се завъртя с такава шеметна скорост, че почти нямам време за мислене. Все се явяват по-важни неща.
— По-важни от мисленето?
— Не в този смисъл. Свикнахме първо да действаме, а после да разсъждаваме. Време е да погледнем няколко хода напред.
— Какво може да има там?
— Не съм съвсем сигурен, че бих искал да зная — отвърна Търкот, надявайки се Лиза да смени темата, но тя замълча.
Най-сетне той пръв наруши мълчанието.
— Понякога се питам защо.
— Защо какво?
— Ами… защо е всичко това. Нали разбираш, твърде дълго се съсредоточавахме върху конкретните обстоятелства — кой, кога, какво — без да търсим ключа.
— Май не те разбирам.
Търкот се мъчеше да открие най-подходящите думи за онова, което не му даваше покой от известно време.
— Помниш ли какво стана в Германия?
— Онази история, в която и ти беше забъркан?
Той кимна.
— Инцидентът в кафенето?
„Твърде деликатен израз за случилото се“ — помисли си Търкот. Точно преди да се запознаят с Лиза Дънкан бе изпратен на служба в едно секретно военно поделение за борба с тероризма в Берлин. През повечето време преследваха контрабандния пренос на оръжие от бившите социалистически страни. Групата бе съставена от американци и германци — все подбрани войници от специалните части на двете страни. Беше им заповядано първо да стрелят, а след това да задават въпроси, особено когато се отнасяше за оръжия, способни да поразяват стотици, дори хиляди невинни жертви.
По време на последната операция, преди да бъде прехвърлен в Зона 51, разузнаването изпрати групата им по дирите на екстремисти от ИРА, опитващи се да сложат ръка върху пратка самонасочващи се ръчнопреносими ракети САМ-7 от оборудването на бившата източногерманска армия.
Предполагаше се, че ще бъдат използвани за свалянето на самолет „Конкорд“ над летище Хийтроу. Оръжията вече пътуваха по предназначение, когато групата на Търкот получи заповед да им пресече пътя.
Бяха организирали засада, но терористите бяха спрели в едно заведение в малкото градче, точно преди мястото, където ги очакваха. Поизгубил търпение, водачът на групата реши да отиде на разузнаване и взе Търкот със себе си.
Въоръжени с автомати със заглушител под дългите си шлифери, двамата влязоха в заведението, представляващо комбинация от бар и ресторант, или на немски Gasthaus. Вътре беше пълно с посетители. Веднага забелязаха двама от терористите, но третият не се виждаше никъде.
И тогава партньорът на Търкот допусна грешка, издавайки се с прекалена нервност. Един от ирландците ги забеляза и… всичко полетя с краката нагоре. Последва безредна стрелба, в която двамата терористи бяха убити.
Третият се опита да напусне заведението с група цивилни. Немският командос откри огън по цялата група. Наложи се Търкот да му избие оръжието, при което си бе изгорил дланта от нажеженото дуло — и досега имаше белег. Едва по-късно преброиха жертвите. Четирима убити цивилни, включително едно осемгодишно момиченце и бременна жена. Като капак на всичко хората, които ги бяха пратили там, ги наградиха с медали за храброст. Нещо се прекърши в Търкот след този случай и като че ли остави дълбоко в него незаздравяваща рана.
— Майк? — в гласа на Дънкан се долови тревога. — Какво искаше да кажеш за Германия?
— Нищо — отвърна Търкот. Чувстваше се изморен.
— Не е нищо — възрази Дънкан.
Той въздъхна.
— Нещастниците, които застрелях в Германия. Терористите от ИРА. Техните идеи. Мотивите им. Ето за какво си мислех. Бяха уверени в правотата си. Смятаха каузата си за единствено справедлива и бяха готови да платят каквато и да било цена за осъществяването й. Да направят всичко, дори да убиват невинни.