— Или пък Яков ни мами и няма никаква „Мисия“ — подметна Дънкан.
— Или има и той е един от тях.
— От тях?
Търкот се засмя, но по-скоро заради безпомощността си.
— СТААР. Водачите. Четвърти отдел. КГБ. Дявол да го вземе, може да е дори двоен агент на ЦРУ. Кой може да знае? А може и да говори истината. Какво значение? Онези нещастници в Южна Америка са вече мъртви и на нас се падна честта да разберем какво е пренасял спътникът — било то Черната смърт, или нещо друго.
— Затова реших да се върна в Щатите. Искам да проверя някои неща.
— Например? — попита Търкот.
— Първо ще прескоча до авиобазата Ванденберг. Една от совалките ще излети оттам. Все още работя за президента и той нареди да присъствам на старта. Искам на място да разбера какво целят хората от КИСПП с тези полети до кораба-майка. След това ще продължа до Зона 51. От там най-добре се координират всички действия, особено когато вие подразберете какво става. А и ми се струва, че мога да науча още подробности за Дълси и Джамилтепек.
Търкот кимна.
— Така е. Когато приключим с разузнавателната операция, двамата с Яков ще се присъединим към теб в Зоната.
Веднага щом получи заповед за тръгване, Норуард се зае да събира екипировката и да подрежда багажа. За да достигнат района на поражение и да съберат необходимите образци — без да пострадат в процеса на работа — щяха да се нуждаят от високо специализирано снаряжение. Това означаваше, да си осигурят степен на безопасност от Четвъртото ниво.
Норуард негласно предостави цялото управление на Кениън. Макар по-млад, той разполагаше с необходимия опит за работа на открито. Норуард дори бе щастлив, че Кениън ще бъде с тях — беше се наслушал на какви ли не истории за приключенията му в различни тайни места.
Съществуваха два фактора от първостепенно значение, отнасящи се до откриването на непозната до момента биологична заплаха. Първият, естествено, бе характерът и видът на причинителя, както и да бъде изолиран в изкуствена среда. Вторият бе да се открие произходът му. Обикновено тези два фактора бяха достатъчни, за да се започне борбата.
Само преди две години в Южен Заир бе избухнала страхотна епидемия. Имайки предвид отдалечеността на района от цивилизацията, новината за епидемията бе пристигнала със закъснение. Междувременно болестта продължаваше да се разпространява в пограничните райони между Заир и Замбия, причинявайки смъртност от деветдесет процента сред засегнатото население. Умрелите наброяваха десетки хиляди.
След две седмици на безпрепятствено разпространение, вирусът достигна столицата на Заир, Ндола. Заирският президент нареди на военните да изолират града. Пътищата бяха блокирани, летището — затворено, транспортът замря. Президентът бе готов да пожертва дори столицата, за да спаси страната.
Но вирусът изчезна със същата бързина, с каквато се бе появил. Издъхнаха и последните му жертви, телата им бяха изгорени. Животът постепенно се върна в нормалното си русло, освен че нацията бе намаляла с четиридесет хиляди души. Дребна цифра, според африканските представи.
Единствено Институтът не се примири с изчезването на болестта. С помощта на заирски лекари бяха получени образци от замразени тъкани, които бяха изпратени по въздуха в Щатите. От тях съвсем скоро бе изолиран и смъртоносният вирус. Оказа се филовирус, братовчед на вирусите „Марбург“ и „Ебола“. Все пак се различаваше от тях, заради което бе кръстен „Ебола 3“. Ако не познаваха неговите прародители — „Марбург“ и „Ебола“, специалистите от Института сигурно щяха да се затруднят. Сега вече знаеха, че е техен роднина.
Ето че вече разполагаха с „Ебола 3“, но единственото, което знаеха за него, бе, че убива бързо и безпощадно. Тогава Кениън предложи да проследят откъде е дошъл вирусът. Той лично отлетя за Заир, за да оглави разследването. Досущ като детектив тръгна по дирите на смъртоносната зараза, разпитвайки малцината оцелели. Не след дълго Кениън установи, че „Ебола 3“ не произхожда от Заир, а от югоизточния бряг на езерото Бангулу в Замбия. Нае малък самолет и отлетя натам. Местността се оказа блатиста, почти незаселена с хора и истински рай за дивите животни. Кениън накара пилотът да се приземи на един от малкото острови, където според картата имаше селце, но още докато се спускаха, ги посрещна миризмата на разложена човешка плът и пилотът категорично отказа да кацне.
Кениън се завърна в Института и предложи да бъде организирана нова експедиция до езерото Бангулу, за да открият мястото, където се бе появил на бял свят „Ебола 3“. Доводите му бяха, че щом веднъж вече вирусът бе прехвърлил границите на блатистата страна, това може да стане и втори път, и то с далеч по-тежки последствия. Четиридесет хиляди мъртви и 90 процентна смъртност при заболелите бяха достатъчно сериозен аргумент. Отделени бяха нови средства и Кениън се завърна в Замбия, начело на група специалисти и с необходимото оборудване, за да работят в условия, максимално близки до тези в Четвърто ниво.