След като подреди всичко в кутията Кениън се захвана за работа. Заобиколи от другата страна и пъхна ръце във вградените ръкавици от здрава, плътна материя.
— Ще направя тестове за „Ебола“, „Марбург“ и „Ебола 3“.
Една по една Кениън отваряше епруветките и смесваше съдържанието им с предварително готови разтвори от вещества, които щяха да реагират при среща със съответните вируси. Течността вътре бе синя на цвят.
— Ще почервенеят, ако някой от вирусите бъде разпознат — този път Норуард бе в ролята на лектор.
Докато чакаха времето за реакция, Кениън постави малко секрет върху едно предметно стъкло, нагласи го под микроскопа и опря око в окуляра.
— Не, това не е „Ебола 3“ — разнесе се развълнуваният му глас.
— Виж и ти — кимна той на Норуард.
Норуард се приведе и погледна. Можеше да различи само скупчена маса от разнокалибрени частици. Никакъв шанс да открият отделен вирус, за да го разпознаят по формата.
— Защо си толкова сигурен, че не е „Ебола 3“?
— Защото съм виждал „тухли“ от „Ебола 3“. Не са като тези, повярвай ми.
— Да е другата „Ебола“?
Кениън огледа четирите епруветки в кутията. Течността вътре бе синя на цвят.
— Не.
— „Марбург“? — произнесе с гаснеща надежда Норуард.
— Не — бе все така лаконичен в преценките си Кениън. — Всички епруветки оставаха сини. Напълно непознат вирус. Не е изключено да е мутация на някой от известните.
Въпреки климатичната инсталация, която поддържаше нормална температура, по челото на Норуард избиха едри капки пот.
— Някаква обща представа? — попита Яков.
— Е, ясно е, че е вирус — отвърна Кениън. — Знаем вече, че се разпространява бързо, следователно не е по кръвен път. Освен това смъртността му е сто процента.
— Не сме обходили целия град — възрази Търкот. — Може да открием оцелели.
— Възможно — отвърна Кениън, но явно се съмняваше.
— Дали се пренася по въздуха? — прошепна Норуард, завладян от внезапното желание да е далече оттук.
Кениън разглеждаше замислено кутията.
— Не съм вярвал, че ще срещна вирус, който се пренася по въздуха с такава скорост и същевременно може да оцелее продължително време на открито. Някак не се вписва в естествената картина, но… не е изключено. Все по някакъв начин трябва да се разпространява.
— Черната смърт е била пренасяна от мухите — спомни си Яков. — Ами ако и тук е така — дребни животни, например гризачи?
Кениън отново гледаше през микроскопа.
— Възможно — отговори той. — Но в такъв случай не би трябвало да убива своя преносител. Нуждаем се от още информация. И то бързо.
Питър Шартран внимателно потопи торбичката с чай в чашата с вряла вода. Загреба я с лъжичка, усука конеца й около дръжката и дори изцеди няколко капки чай, преди да я пусне в кошчето за боклук до бюрото. Стисна с хладните си длани горещите стени на чашата и се облегна назад във въртящото се кресло, загледан в големия екран на компютъра. Беше задействал шест програми и ги следеше едновременно.
Агенцията за национална сигурност бе създадена през 1952 г. от президента Труман на мястото на закритата по онова време Агенция за сигурност на въоръжените сили. Пред нея бяха поставени две главни задачи: да се грижи за безопасността на всички комуникации в армията и да събира информация за комуникациите в противниковите армии. Терминът „комуникации“ се бе появил на по-късен етап. В началото е ставало въпрос само за радиопредавания. Но сега, в епохата на спътниците и компютрите, той включваше и електронната среда.
На Шартран бе възложена специална задача от неговия пряк началник — да следи два отделни района в Южна Америка и Китай. До момента не се бе натъкнал на нищо интересно, но бе изгубил няколко часа в проследяване на съобщенията, които си изпращаха различни китайски формирования, включващи заповеди за разполагане на нови сили около гробницата Циан Лин. Засега нямаше сведения от Южна Америка.
„Очи“ и „уши“ за Шартран бе цяла батарея от сложно и невероятно скъпо оборудване. Спътникът КХ-12 беше преместен на фиксирана орбита над Циан Лин в Китай. Далеч по-лесно бе да се следи регионът в Южна Америка — за целта просто се свърза със службата за наблюдение на установените канали за пренасяне на наркотици към Министерството на отбраната.
Шартран сръбна малко от горещия чай и тъкмо се готвеше да задейства следващата програма, когато един мигащ сигнал от монитора привлече вниманието му. Преди няколко минути се беше случило нещо много необичайно — някой бе изпратил запитващ сигнал до един от спътниците за наземно ориентиране и след това бе приел ответен сигнал. Спътниците за наземно ориентиране представляваха система от орбитални сонди на постоянно установена орбита, които периодично излъчваха локализираща информация. Сигналите им можеха да се приемат само от съответно пригодени за целта устройства. В случая сигналът бе изпратен по такъв начин, с такава честота и модулация, че да се експонира върху нормалния спътников сигнал по време на обратния му път.