— Електричеството е многократно по-слабо от това, което подава батерийката на вашия часовник. Напълно безвредно е, уверявам ви. Всички вече сме го изпитали.
— Не бях чувала за подобно нещо — призна Дънкан.
— Така е — кимна Осболд. — При нас всичко е скрито под двоен похлупак. Нали сме на специално „черно“ финансиране.
Дънкан се пресегна и докосна с пръсти шлема. Черното метално покритие приличаше на обшивката на кораба-майка.
— Разкажете ми още.
— Щом искате — засмя се Копина. — Тук се занимаваме с две неща. Първо, напасваме скафандъра по тялото и второ — настройваме СУРА-връзките към честотата на мозъчната дейност. — Тя вдигна една малка черна кутия. — Това е СУРА, съкращение от сензорен усилвател и реактивен активатор. Кутията е прикачена за задната страна на шлема. По същество СУРА е специален вид компютър. Той въвежда данните от различните датчици в мозъка и получава незабавни команди, които предава на скафандъра далеч преди тялото на пилота да е реагирало чрез своята нервна система.
Дънкан се загледа в черната кутийка.
— Шегувате се.
Копина поклати глава.
— О, не. Ни най-малко.
— Използвали ли сте го?
— Само в резервоара — посочи Осболд. — Проведохме експеримент.
— Но сега вече няма да е експеримент, нали?
— Така е, ще го пробваме в бойни условия.
Дънкан огледа останалите членове на екипажа.
— Друг път излизали ли сте в космоса?
— Аз, да — кимна Копина. — На борда на совалката.
— Да се е налагало да обличате тактическите бойни скафандри досега?
— Не — поклати глава Осболд. — Но ние сме готови.
— До старта остават три часа и тридесет минути — предупреди ги Копина. — Време е да се приготвяме.
— Май открихме оцелял — отекна в слушалките гласът на Норуард.
Търкот се извърна. Ученият сочеше към невисока постройка вдясно от тях. На вратата се виждаше човешка фигура. Търкот присви очи. Беше жена, възрастна, с някога бяла роба, която сега бе изцапана с кръв и повърнати материи.
Едва когато се приближиха, двамата забелязаха следите от черни мехурчета по лицето й. Жената също бе заразена с Черната смърт. Тя огледа с безразличие защитните им костюми.
— Аз съм сестра Анхелина. — Говореше на английски със силен акцент. Отново ги измери с поглед от главата до петите. — Виждам, че сте добре подготвени за онова, което ни сполетя. Кои сте вие? Така и не можахме да изпратим сигнал за помощ.
— Ние сме от Центъра за контрол на заразните болести — обясни Норуард. — Американци сме. Какво е положението?
— Близо половината от хората ми са болни. Симптомите са треска, главоболие, диария, повръщане. Опитвахме с всички възможни лекарства, но без успех.
Сестра Анхелина ги поведе навътре. Търкот се оглеждаше. Зад завесите на стаите се виждаха сгърчени в леглата тела, по коридора сновяха милосърдни сестри. Сякаш бяха попаднали в съвсем друг свят. Нито една от сестрите нямаше защитни средства, дори ръкавици или маска.
— Бях в Заир през деветдесет и пета — обясни сестра Анхелина. — Много прилича на „Ебола“.
— Но не е — обади се Норуард. — Във всеки случай не е познат вид.
— Но все пак е вирус. Иначе нямаше да носите тези костюми.
— Така е. Вирус е — призна Норуард.
— Можете ли да ни помогнете?
— Първо трябва да открием източника. Ще поискам да ви пратят всичко необходимо. Облекло, маски. Каквото пожелаете.
— Ако вече не е късно за това — поклати глава Анхелина.
Норуард не знаеше какво да отговори. Търкот разбираше, че жената е обречена.
— Може ли да погледнем някои от вашите пациенти?
Сестра Анхелина посочи близката стая.
— Последвайте ме.
Минаха под една арка, като внимаваха да не се допират до стените. Вътре бяха подредени четиринадесет легла — всичките бяха заети.
— Имах помощници от местните жители, но те избягаха още щом се започна. Останахме само сестрите. Всъщност, при нас са единствените оцелели в целия град.
— Колко души беше населението на Вилхена? — попита Търкот.
— Трудно е да се каже. Около пет хиляди. Някои избягаха в джунглата, други — надолу по реката, но чух, че следващият град по течението поставил блокада. Стрелят по всеки, който се опитва да я преодолее.
Продължиха в тесния проход между койките. За първи път Търкот се чувстваше доволен от предпазния костюм. Миризмата вероятно бе непоносима. Милосърдните сестри очевидно полагаха неимоверни усилия, но въпреки това всички чаршафи бяха изцапани от повърнато и изпражнения.