Дънкан огледа образците, докато Копина вдигна нещо, което наподобяваше чук, с тръба вместо дръжка и ръкохватка на другия край. Беше изработено от черен, лъскав метал. Върху тръбата бе монтиран телескопичен мерников механизъм.
— Това е нашият… — Копина направи пауза, опитвайки се да намери най-подходящия израз — да го наречем космически автомат М-12. — Тя подаде устройството на Дънкан. — Официалното му название е МК-98.
Дънкан пое оръжието и едва не го изпусна.
— Колко тежи това нещо?
— Деветнадесет килограма без пълнител. С него още пет.
Дънкан го улови за ръкохватките. Знаеше, че Търкот би изгарял от любопитство, но за нея бе само къс мъртъв метал.
— В космоса няма да тежи толкова. В безтегловност — добави Копина.
Дънкан го постави с трясък на масата.
— С какво стреля?
Копина вдигна цилиндър с дължина шестдесет сантиметра, който имаше същия диаметър, като МК-98. Натисна едно копче и капачето отгоре подскочи на пружина. След това опря горния му край в един жлеб в основата на автомата и натисна пълнителя, който влезе вътре с щракване. Взе оръжието и се прицели в масивната греда, поставена в една от бетонните ниши на хангара. Мускулите на ръцете й изпъкнаха, докато въртеше дулото.
— Има лазерен мерник — обясняваше тя. На стената се появи червена точка. — Не бива да забравяш да включиш главния енергоизточник на автомата. — Тя натисна едно под друго две копчета. Из въздуха се разнесе пронизително бръмчене. — Сега вече сме готови за стрелба. — Една малка лампичка близо до спусъка бе светнала в зелено.
Копина дръпна спусъка. Не последва очакваната експлозия, само бученето рязко се усили. Нишата се изпълни с летящи трески, които се удряха в стените й и отскачаха назад. Копина свали оръжието и отведе Дънкан при нишата. Точно в средата на гредата имаше отвор с ширина два-три сантиметра, който образуваше тунел. Същият отвор се виждаше и в бетонната стена. Дънкан все още не можеше разбере кое е причинило пробойните. Копина се огледа, клекна, взе нещо от пода и й го подаде. Беше блестящ метален къс с дължина петнадесет сантиметра и заострени краища.
— Това е проектилът. Покрит е с обеднен уран, невероятно твърд.
— А кое му придава високата скорост? — запита Дънкан, докато се връщаха при масата. Беше чувала, че обедненият уран за първи път е бил използван във Войната в залива.
— Пружини.
— Пружини?! — повтори Дънкан.
Копина се засмя и потупа корпуса на автомата.
— Да, гледай на него като на най-мощния харпун в света. На технически език названието му обаче не е „харпун“, а „стрелково оръжие с кинетично задвижване“.
Тя изтегли цилиндричния магазин.
— Вътре има десет проектила, подобни на този, който ти показах, притиснати от сгънати пружини. Когато дръпнеш спусъка, пружината се освобождава и така се изстрелва проектилът. Цевта е снабдена с електромагнитен баланс, по такъв начин проектилът преминава през нея без да докосва стените и да губи от скоростта си. Такава е и ролята на акумулаторната батерия — от нея се зарежда движещия механизъм на цевта.
— И с каква скорост стреля?
— С каквато можеш да дърпаш спусъка. Веднага след изстрела магазинът се завърта и е готов да освободи следващия проектил. Освен това притежава и адаптер за връзка с тактическия боен скафандър. — Копина заобиколи масата и спря при друго оръжие, което доста наподобяваше МК-98. — Това е тежката артилерия. Оперира на същия принцип, на който и деветдесет и осмицата — с пружинно задвижване — но проектилът е различен. — Тя вдигна миниатюрен снаряд с дължина петнадесет и дебелина пет сантиметра. — Сама виждаш разликата. Снарядчето е кухо, по-точно заредено е със силен експлозив. С удоволствие бих ти го демонстрирала, но се опасявам, че ще събори стената. Представям ти модел МК-99. Нашите момчета ще вземат няколко такива със себе си.