— След като ги изстреляме, остава ли ни някаква резервна възможност за връзка с космоса?
— Разбира се. Совалката „Атлантис“, която в момента също се преустройва. — Копина държеше в ръката си миниатюрен модел. — Само няколко уточнения, за да разбереш за какво става въпрос. — Тя посочи совалката, прикачена на сдвоени ракети. — Това е космическият кораб за многократно използване. Монтиран е върху два ракетни ускорителя. Големият резервоар в средата носи горивото. Мнозина не го знаят, но ракетите са прикачени за стартовата платформа с помощта на четири болта. При старта, първо се запалват трите двигателя на совалката, ето тези реактивни сопла. Те се зареждат от външния резервоар, за да може космическият кораб да излезе на орбита с максимален резерв от гориво. Като горивна смес се използват течен водород и кислород. Възпламеняването на ракетите носители се извършва шест секунди преди старта. — Тя докосна основата на двете ракети. — Нарастването на съотношението тяга-тегло е под постоянно автоматизирано наблюдение до момента, когато достигне пределната стойност. Веднага след това се подава сигнал към инициаторите — всъщност малки експлозиви — които взривяват осемте болта, придържащи двете ракети носители към стартовата платформа, и космическият кораб е свободен да полети. Това е мигът на старта. Приблизително шестдесет секунди след старта се постига максимална динамична тяга, но тя никога не надхвърля 3 g. След две минути вертикален полет ракетите носители изчерпват запасите си от гориво и биват разкачени от централния резервоар. Обикновено падат в океана с помощта на парашути и там ги прибираме. Совалката междувременно е набрала солидно ускорение. Запалват се главните двигатели, които работят в продължение на шест минути — до към осмата минута след старта. След това, малко преди да бъде достигната орбитална скорост, се освобождава и външният резервоар. Той изгаря в атмосферата или пада на голямо разстояние от тук.
— И къде по-точно?
— Някъде в южната част на Тихия океан. На ред са предните маневрени двигатели на совалката, с които се извършват окончателните корекции. Височината на орбитата е в пределите между 184 и 400 километра. Корабът-майка и „хищният нокът“ са на височина 280 километра. За „Индевър“ не представлява особена трудност да се скачи с кораба. Трудно е да си представим, че биха го подминали, без да го забележат, нали?
— Какво има в товарния отсек на „Индевър“? — попита Дънкан.
— Инструменти и снаряжение за херметизиране на кораба-майка и за поправка на „нокътя“.
— Отворът в стената на кораба трябва да е доста голям. Как смятат да го запушат?
— Снабдени са с високотехнологичен материал, който е в състояние да се разширява и втвърдява във вакуум — обясни Осболд. — Предимството е, че ще разполагат със солидна основа под краката си — в случая, палубата на кораба. Освен това ще работят в космоса. Главната им задача е да монтират въздушен шлюз и да осигурят вътре подходяща за дишане атмосфера. На „Колумбия“ също има строителни материали. Общото им количество надхвърля шестдесет тона. Освен това „Колумбия“ ще пренася и запасите от гориво за екстрени случаи. Опасявам се, че скачването с „нокътя“ няма да е толкова лесно. Пък и след това „Колумбия“ ще трябва да го вземе на буксир и да го откара при кораба-майка.
— Наистина ли смятате, че тази задача ни е по силите?
— Ако не успеем отведнъж — произнесе замислено Копина, — ще направим и втори опит. Първо да осъществим скачването. После да херметизираме кораба-майка. След това… всъщност, вече ти обясних.
Високоговорителите изпращяха отново:
„До старта остава един час и тридесет и пет минути. Проверка на системите в отделението за екипажа. Проверка на връзката с центъра за управление.“
— Необходимо ли е? — Дънкан посочи високоговорителя.
— Ах, това ли? — Копина се засмя. — Не. Всяка група разполага със собствен канал за връзка. Останало е като традиция от далечни времена. Нали знаеш, с течение на времето човек става суеверен…
„Затворете люка на отделението за екипажа“.
— Това е — обяви Копина. — Започва се.
Лексина отвори очи. Първото, което почувства, бе нахлуващият в гърдите й въздух. Беше застоял и миришеше неприятно, но все пак беше въздух. Тя се огледа. Лежеше на черен метален под. Помещението бе с дължина около шест метра и овална форма. На тавана се виждаше люкът, през който бе проникнала. Светлината бликаше от серия синкави тръби, монтирани вертикално на равни разстояния. Вляво имаше врата с познатото шестоъгълно табло до нея.