Тя се изправи малко неуверено на крака и пое към вратата, но нещо привлече вниманието й. Беше тънка, назъбена линия, в долния край на стената. Когато се досети какво представлява, тя почувства искрено възхищение към създателите на комплекса. Постройката датираше още от времето преди страхотния взрив да премахне планината. Стените й бяха издържали неизмеримото ударно натоварване, докато цялата тръбовидна конструкция бе потънала навътре в скалния масив. Едва по-късно, след като комплексът са бе озовал под водата, някой бе монтирал въздушния шлюз.
Опитваше се да си представи енергията, която е била използвана, за да бъде взривен върхът на планината. После си спомни, че не разполага с много време и забърза към вратата. Спря пред таблото и въведе добре познатия код.
Във Вилхена Норуард се опитваше да потуши завладелия го страх, докато запалваше с треперещи пръсти поредната цигара. От доста години беше лекар, но досега не се бе сблъсквал с толкова много мъка и страдание, събрани на едно място. Освен това никога не бе работил с мисълта, че дните му са преброени и че краят е неизбежен и близък. Беше излязъл да си отдъхне зад лазарета.
С помощта на сестра Анхелина бе разпитал няколко пациенти — от тези, които все още можеха да говорят. Вече имаше сравнително добра представа за темпото, с което се развива болестта.
Той допуши набързо цигарата и се върна в помещението. Една приведена фигура влачеше безжизнено тяло на пода.
— Сестра Анхелина! — Норуард се завтече да й помогне.
— Опитвах се да го преместя в другото отделение — обясни задъхано монахинята. Дрехите й бяха опръскани с кръв и изпражнения. Тя положи тялото на пода, коленичи до него, начерта във въздуха кръст и започна тихо да се моли.
Норуард я заобиколи и надникна в централното помещение. Неколцина от болните се бяха изтърколили на пода, след изтощителната борба с болестта. Миришеше на смърт. Телата бяха покрити с прясна и засъхнала кръв, от очите им се стичаха алени сълзи. Вирусът бълваше от всички отвори, в търсене на нови жертви. Всички бяха мъртви, единствените оцелели бяха той и монахинята.
Норуард се обърна. Анхелина продължаваше да се моли, коленичила на пода. Дори не погледна към Норуард, докато пресичаше коридора към улицата. Навън цареше странно затишие. На хоризонта се събираха буреносни облаци, от време на време резки пориви на вятъра вдигаха облаци прах по улиците.
Вилхена бе мъртъв град.
Норуард се отправи към лодката, която бяха посетили по-рано с Търкот. Беше си спомнил за пистолета, който непознатият бе използвал. Трябваше още да е там.
— Получихме ново съобщение — докато подаваше листчето, ръката на Фолкнър трепереше.
Толанд метна пончото на главата си и прегледа съобщението на светлината на джобното си фенерче. След това набързо го разшифрова.
ДО ТОЛАНД
ОТ „МИСИЯТА“
ВЪЗНАГРАЖДЕНИЕТО ПОВИШЕНО ДО ДВА МИЛИОНА НА ЧОВЕК.
ВЕЧЕ Е ПРЕХВЪРЛЕНО НА ВАШАТА СМЕТКА.
ОПЕРИРАЙТЕ С МАКСИМАЛНА БЪРЗИНА.
НЕ СЕ СПИРАЙТЕ ПРЕД НИЩО.
ДАЙТЕ СИГНАЛ ЗА ЕВАКУАЦИЯ
ВЕДНАГА ЩОМ БАЛДРИК ПОТВЪРДИ
ОТКРИВАНЕТО НА ПРЕДМЕТА.
ЗА САМОЛЕТА ЩЕ Е НЕОБХОДИМА ПЛОЩАДКА
С МИНИМАЛНА ДЪЛЖИНА ТРИСТА МЕТРА
И ШИРИНА ПЕТДЕСЕТ МЕТРА. СЛЕДЕТЕ УКВ ЧЕСТОТА 32.30.
ВАШИТЕ ПОЗИВНИ „ХРАБЪР“.
ПОЗИВНИ НА САМОЛЕТА „ВРАБЧЕ“.
КРАЙ
— Събуди се, спяща красавице — извика Толанд на Фолкнър. — Размърдай се. Потегляме.
На двадесетина метра в главния тунел ги посрещна мътночервеникаво сияние. Че Лу хвана Ло Фа за ръката — не се съмняваше в смелостта му, но знаеше, че също така е суеверен.
Червеното сияние придоби овална форма и се разшири, опирайки пода и тавана. Постепенно вътре се показаха очертанията на човешка фигура със странно изменени пропорции на тялото. Имаше голяма глава и скъсен гръден кош. Кожата бе снежнобяла, очите яркочервени, дори алени, със сърповидно издължени зеници.
Фигурата беше леко прозрачна, зад нея се виждаше част от стената. Както и предишния път, тя вдигна ръка и разтвори шест пръста.
Дълбок, гърлен звук отекна в тунела. Езикът бе като причудлива песен.
— Разбирате ли го? — попита Че Лу.
Елек бе изслушал мълчаливо странните думи.
— И да е така, защо да ви казвам?
Че Лу сви рамене.
— Защото сме заедно. Пък и не мога да сдържам любопитството си.