„Врабче“-то бе изработено в една южноафриканска компания с технологии и чертежи, откраднати от изследователската програма „Тиха звезда“ на „Локхийд“. Компанията принадлежеше на картела „Тера Лел“. При създаването на самолета бяха търсени две основни характеристики — максимално нисък шум от двигателя и минимална възможност за радарно засичане. В случая относително ниската му скорост нямаше значение, тъй като целта бе само на деветдесет километра от летището. Пилотът знаеше, че ще бъде там след по-малко от четиридесет минути.
Пистата бе с пръстено покритие, а дъждът само щеше да затрудни допълнително и без това трудното излитане. Пилотът освободи спирачките и машината бавно потегли. Присвил очи зад стъклата на очилата за нощно виждане, пилотът се стараеше да игнорира движението на стъклочистачките и да поддържа прав курс. След шестдесет метра вече бе набрал достатъчно ускорение. Дръпна щурвала към себе си и усети, че колелата се откъсват от земята. Малко след това самолетът прелетя над близкия край на гората с разперени криле и обърна на запад.
Полковник Лоренц бе наредил да преместят АУАКС-а още по̀ на юг и сега следваха бреговата линия на Перу. На екрана се виждаше само още една движеща се точка и това бе самолетът, който осигуряваше охраната им.
Той включи микрофона.
— „Призрак едно-едно“ говори „Орел“. Приемам.
— Тук „Едно-едно“. Приемам.
Лоренц предаде накратко на пилота на „Призрак“ какво иска от него. Всъщност „Призрак“ не беше изтребител, а транспортен самолет АЦ-130, модифициран за изпълнение на бойни операции. Беше снабден със 7,62-милиметрова многостволова картечница, 40-милиметрово оръдие и 105-милиметрова гаубица, всички свързани с компютъризирана целеуказателна система с изключителна точност. На стрелците оставаше само да натискат спусъка толкова дълго, колкото им издържат пръстите.
Но сега Лоренц искаше самолетът да се доближи до скакалеца и да започне да кръжи около него на минимална височина в постоянно разширяващи се кръгове, търсейки следи от човешко присъствие на земята.
— Прието — обади се накрая пилотът на „Призрак“, когато Лоренц приключи с инструкциите. — Време до пристигане в района на действие петнадесет минути. Край.
— Още един километър — Обяви Толанд. Той откачи манерката и отпи жадно, без да спира. Отново гореше от треска и бързо губеше телесни течности.
Огледа се. Фолкнър и последният наемник също не изглеждаха никак добре, но Балдрик беше във форма. Разбира се, Балдрик не бе участвал в оная проклета засада.
Лексина изслуша доклада на Елек от Циан Лин и след това съобщението от Гергор и Коридан, които продължаваха да си проправят път на Юг. Засега събитията не се развиваха според предварителния план и това я безпокоеше. Вярно, че Елек бе проникнал в гробницата и се намираше почти на крачка от източника на енергия, но пътят му беше блокиран. Напразни се оказаха надеждите й, че стражът в гробницата може да им предостави ключа за подземието.
Беше се настанила в голямо черно кресло и следеше сияещия монитор пред нея. Още няколко сигнални светлини блещукаха на контролното табло.
Не знаеше много за тази база, построена от аирлианците в далечни времена, когато все още са властвали над цялата Земя. Нямаше представа нито за предназначението й, нито кой, защо и кога я е атакувал, но предполагаше, че това е станало по времето на дългите войни между Аспасия и Артад, заедно с техните инструменти: Водачите и Онези, които чакат. Толкова много скъпоценна информация бе изгубена с течение на времето.
Енергийните запаси на базата бяха почти на изчерпване, както и нейните припаси. Нямаше как, трябваше някак да издържи до пристигането на Гергор и Коридан. Добре, че все още разполагаше със сателитна връзка, така можеше да разговаря с тях. За съжаление точно разговорът, на който разчиташе — с Дънкан — не бе протекъл благоприятно.
Но едно нещо беше научила в течение на годините работа в СТААР — че винаги съществуваше начин една губеща позиция да се превърне в печеливша. Тя включи отново сателитната връзка.
На другия край отговориха след първото позвъняване.
— Дънкан.
— Доктор Дънкан, обажда се Лексина. Премислихте ли решението си относно молбата ми за ключа? И ако е така, мога ли да чуя какво е то?
— О, да, у нас е — отвърна Дънкан. — Само че не виждам смисъл да ви го давам.
— Моите хора са в Циан Лин.
— Ах, за там ли ви трябва ключът?
— Надявам се.
— Но не сте сигурна? — попита Дънкан.